— Анна! Какво става тук, по дяволите?
Мишел ме поглежда уплашено.
— Току-що й съобщиха, че… леля й е починала — изръсвам първата глупост, която попада на езика ми.
— Да… — потвърждава тя.
Суон не откъсва поглед от нас.
— Мишел, почини си следобед — предлага й той. — Аз ще вдигам телефона.
Момичето кимва, взема чантата си и излиза, без да погледне назад. Горкото създание! Зная как се чувства.
— Влез — кани ме Марк в офиса си.
Тръгвам след него и сядам на един от диваните. Така е по-добре, вече нямам чувството, че всеки момент ще припадна.
Суон се настанява срещу мен. Очаквам да каже нещо, но той не продумва. Поглеждам към бюрото му и виждам нещо познато — лаптопа „Сони Вайо“, който ми бе купил за сватбен подарък. Стои там, все още неразопакован.
— Получил си го обратно — констатирам на глас.
Кимва.
— Скъсах с Чарлс — опитвам се да започна разговор.
— Вече чух — осведомява ме сухо — от приятелката ти Ванна.
— Нищо ли няма да кажеш? — питам отчаяно, когато отново настъпва мълчание. — Няма ли да ме попиташ…
— Защо да питам? — недоумява. — Нима си въобразяваш, че като нахълташ тук отново, ще ти се радвам като кученце? Защо да ме е грижа какво ще правиш с живота си?
Ставам.
— Да… прав си. Съжалявам, направих голяма грешка.
Е, това беше. Завъртам се на токчетата си. Не желая да плача пред него.
Тежката му ръка се стоварва върху рамото ми. Обръща ме към себе си. Вдигам глава, усещам близостта му и сякаш се губя в сянката му.
— Накъде си тръгнала? — говори спокойно и тихо. — Няма отново да избягаш от мен, Анна Браун.
— Марк… — отронвам, останала почти без дъх.
— Щеше да се омъжиш за друг — сякаш не ме чува. — За човек, когото дори не обичаш. После изведнъж скъсваш с него и дори не се обаждаш. Какво става, Анна? Все още се цупиш, защото не ти помогнах да провалиш собствената си кариера? Сценарият ти не беше готов.
— Помислих, че не се интересуваш от мен — прошепвам.
— Че не се интересувам? Господи, ти ме уби — поклаща едрата си глава. — Аз те насърчих да пишеш. Насочих те към нещо, с което истински желаеш да се занимаваш. Мислех, че ми имаш доверие, но не. Не ти позволих да се представиш с нещо полузавършено и ти изведнъж си решила, че не те ценя.
Поглеждам го с плаха надежда, но веднага се опитвам да се отърся от нея, за да не изживея разочарование.
— Виждаш само това, което искаш да видиш — казва той с огорчение и ме пуска. — А когато скъсваш с годеника си и мисля, че може би…
— Може би какво?
— Но ти не се обаждаш. Дори не ме удостояваш с едно телефонно позвъняване. Нищо. Разбирам колко малко съм означавал за теб. Веднага щом отказах да ти помогна в кариерата, загуби интерес към мен.
— Това не е вярно! — възразявам.
— Напротив.
Сещам се за Мишел. Горкото момиче. Не мога да му кажа истината.
— Боях се, че ще ме отхвърлиш — едва признавам.
Той стаява дъх.
— Какво?
— Боях се, че ще ме отхвърлиш.
Суон примигва. Гневът е изчезнал от лицето му. Изглежда… изумен.
— Какво? — недоумява. — Как можа да ти хрумне?
Посочвам лицето си, носа си.
— Мъжете не ме харесват.
— Да бе — казва той.
— Но носът ми…
— Прекрасен е. Както и всичко останало в теб.
Сега аз го зяпвам изумено.
— Какво говориш… Аз съм толкова висока, грубовата и…
— Висока ли? Не и за мен. Впрочем какво лошо има човек да е висок? Аз също съм висок. Трябва ли да се срамувам? — в гласа му се прокрадва насмешка. — Престани да си просиш комплименти.
— Какво?
— О, ти много добре знаеш колко си хубава. Тези гърди…
Изчервявам се.
— … тези крака, тези очи. Косата ти. Изглеждаш още по-красива, откакто започна да се киприш.
— Мислех, че не си забелязал.
— Забелязвам всичко.
— Но не съм слаба…
— Какво от това? Не понасям анорексички. Ти си прелестна.
— Може би, ако си направя пластична операция на носа…
— Само през трупа ми — заявява категорично. — Имаш интересно лице, не като на онези кукли, отляти по един калъп!
— Наистина ме харесваш? — не мога да повярвам. Зная, че съм жалка, но не мога да спра. — Значи не се шегуваш?
— В каква заблуда живееш! — приближава се и съсредоточено ме оглежда от главата до петите. — Мразя думата „харесвам“ — споделя. — Желая те.
Завладява ме странно чувство — сякаш се разтапям.
— Но не за пет минути — продължава. — Веднага ме привлече, и не само с външността си. Допадна ми… не зная какво. Чувството ти за хумор. Смелостта ти. Интелектът ти.
— Наистина ли? — прошепвам недоумяващо.
— Просто защото си Анна — продължава той. — Не приличаш на никоя друга. Ти си… Анна.