— Анна — просъсква Кити с присвити очи. — Глуха ли си?
С неохота ставам.
— Отивам, отивам…
Проправям си път между масите, чувам гневни цъкания с език, когато попреча на някого да вижда Суон за секунда (в момента разказва политически неуместен виц за съпругата на шеф на киностудия и чистач на плувен басейн) и хуквам към фоайето. „Бързо!“ Много искам да чуя речта му. Това е страхотна възможност. Той не се явява пред публика често, не дава интервюта…
— Да? Мога ли да ви помогна? — пита служителката от гардероба с фалшива усмивка.
— Мм, да. Трябва да взема чантата на шефката си.
— Номерът?
— Загубила го е.
— Тогава не мога да ви помогна.
— Черна, без дръжки — настоявам с умоляващ тон. Жената ме измерва с поглед, пълен със заслужено пренебрежение. — Моята е номер триста и шестдесет. Може би е близо.
— Има около петдесет хиляди черни чанти без дръжки близо до номер триста и шестдесет, скъпа.
— Слушайте — отчаяно казвам аз. — Ще пропусна речта на Марк Суон…
— Отби се тук по-рано — омеква служителката. — Красавец е, нали?
— Не зная. Няма да мога да го видя.
— Да — замечтано продължава жената. — Красив е. Висок, мургав хубавец. Каза, че харесва косите ми — добавя тя и кокетно завърта глава.
— Има прекрасен глас — казвам. — Наистина не искам да го пропусна. Мога ли сама да надникна тук? Зная как изглежда чантата, горе-долу.
— Заповядай — отвръща гардеробиерката, свивайки рамене.
Гмурвам се в огромното помещение и безпомощно ровя сред кожените палта (от естествена кожа) и якета в търсене на трудно определимата, без особени белези чанта „Прада“ на Кити. Всички чанти изглеждат еднакви. Сега разбирам защо служителката толкова настояваше за номера. Безсмислено е. Двадесет минути вече безнадеждно тършувам и си представям как Суон подхвърля шеги с топлия си глас и се подиграва на надутите важни клечки.
Във Великобритания няма много наистина добри кинотворци, а пропускам шанса си да видя най-талантливия от тях. И естествено, Кити само ще ме нахока, че съм загубила проклетата й скапана чанта.
— Извинете.
Обръщам се в мрачната гардеробна и виждам висок мъж с брада и черна вратовръзка, който се опитва да се промъкне покрай мен.
— Не очаквах да заваря някого тук — казва.
— Ааа… Дано няма нищо нередно, колежката ви каза, че мога да потърся чантата си.
— Не съм неин колега, а правя същото като вас — обяснява непознатият със съчувствие. — Загубили сте номера?
— Шефката ми е загубила своя.
— Милиони черни палта — казва той с въздишка. — Защо избрах точно черно?
— Лош късмет, а?
Съгласява се и ми се усмихва. Изглежда доста привлекателен, доколкото мога да видя в полумрака. С широки, мускулести рамене.
— Откога сте тук?
— Вече почти половин час — въздъхвам. — Пропуснах цялата реч на Марк Суон.
Замълчава за миг.
— Боя се, че да. Но не я биваше кой знае колко.
— Преди да изляза, ми се стори доста забавен — възразявам. — Не говори превзето и надменно като останалите звезди. Дори не се преструва на поласкан.
— Така е.
— Странно е, като се има предвид, че страни от хората.
— Защо? — пита той и започва да рови сред палтата.
— Е — разпалвам се аз, — всички, които избягват компания, са чудаци, нали? Мислят се за толкова важни, че вечно трябва да се крият. Това е признак на патологична самовлюбеност. Например Стенли Кубрик.
— Може би просто не желае да го преследват — любезно изтъква той. — Все пак, дойде тук тази вечер.
Подсмърквам с раздразнение.
— Някой трябва да му напомни, че не е Том Круз.
— Предполагам, че го знае — отвръща мъжът и замислено поглажда брадата си.
— Но ми се стори забавен. Хареса ми — казвам. — Жалко, че не можах да го чуя. Исках да видя как изглежда, нали разбирате. Няма да имам друга възможност.
— Намерих го — заявява той тържествувайки и сваля красив черен балтон от закачалката. — Каква е чантата, която търсите?
— „Прада“, без дръжки. Трябва да е някъде около номер триста. Но вие тръгвайте — казвам. — Няма смисъл и двамата да се врем в тази дупка.
— Бившата ми приятелка имаше такава — казва той. — Случайно да е тази?
Истинско чудо. Пъхва ръка в купчината чанти и безпогрешно издърпва тази на Кити. Бързо я отварям. Да, наистина е нейната. Вътре са визитките й, цигарите, талонът за козметични процедури в салон „Ив Лом“.
— О, вие сте гений — възкликвам. — Толкова съм ви благодарна.
— Винаги съм готов да помогна на хубаво момиче — казва той с лек поклон.