Разбира се, това не е цялата истина.
Ако например аз бях отишла при Майк и му бях издала, че Кити е чула за предстоящо поглъщане на компанията, какво щеше да стане? Да бъда преместена на нова длъжност? Да получа повишение? Нищо подобно. Щеше да каже: „Браво, моето момиче“, и снизходително да ми се усмихне. Може би. А после щеше да поиска кафе. Докато Шарън, с неизменната си чаровна усмивка и миловидно личице, не само няма да си плати за нечестната си постъпка, а дори получава повишение.
Само защото е хубава.
Е, не мога повече. Отсега нататък никога вече няма да се доверявам на красива жена. Мразя ги всичките! Освен Ванна, естествено.
Хубавите жени са живото доказателство, че Господ е мъж. Без никакво усилие получават повишенията, заслужени от други. Мързелуват у дома по цял ден и трупат сума пари само като позират пред фотоапаратите. Всички ги обичат. Влизат безплатно в клубовете, винаги застават най-отпред на опашката, а мъжете им отстъпват място в метрото. И то за какво? Заради съвършените им черти, които дори не са тяхна заслуга.
Мамка му. Пет пари не давам за сестринската обич и женската солидарност. Мразя всички красиви жени и искрено се надявам Роб да се изплюва във всяка чаша кафе на Шарън.
— Анна? — обръща се Кити към мен. — Попадна ли на нещо интересно?
Сещам се за визитката на Чарлс Доусън в джоба си.
— Може би — отговарям замислено.
— Е, действай — настойчиво казва тя. — Щом Майк е узнал, скоро всички ще разберат. Няма време за губене! Възможно е новият собственик да пристигне утре.
— Ели Рот ще дойде тук? — пита Джон.
— Всеки момент — отговаря Кити. — Затова трябва да бъдем подготвени. Компанията ни е на пазара, хора!
Държа да отбележа, че мразя и Кити, макар да не е от най-красивите жени.
— Ало? Лейди Картрайт ли е на телефона?
— Не — казва някой с говор, характерен за източните предградия. — Нейна милост не си е у дома. Да предам ли нещо?
— Всъщност не търся нея — обяснявам. — Опитвам се да се свържа с детегледачката Триш Евънс.
— Същата на телефона — казва жената с нежен като ренде глас. — Какво искате?
Явно съм тръгнала за зелен хайвер и се чудя дали да не затворя.
— От агенция „Идеални детегледачки“ ли сте? — продължава тя. — Защото вече ви казах, че не мога отново да се разменя с друга детегледачка. Предложиха ми с четири хиляди повече, за да остана. И собствена кола. Освен това ми писна да се местя.
— Не съм от агенцията — успявам да вметна.
— Значи сте от „Помощ за майката“? — пита подозрително.
— Не се опитвам да ви скроя номер — успокоявам я. — Чувала съм, че в този бранш конкуренцията е ужасно непочтена.
— Не знаете и половината от истината — промърморва тя.
— Онзи ден се запознах с брата на лейди Картрайт.
— Особняк — отзовава се жената силно и ясно.
Неволно започвам да се питам къде ли са малките Картрайт в момента.
— Е, той ви препоръча като сценарист — послъгвам.
— Така ли? Необичайно за него. Мисли се за Чарлс Дикенс — изсумтява Триш. — Какво точно каза?
— Спомена за ваш сценарий и ми хрумна, че можем да се видим някъде на кафе.
— Серийна убийца ли сте? — изведнъж пита тя.
— Не — отвръщам.
— Е, откъде мога да бъда сигурна?
— Можете да попитате Чарлс.
Приема този отговор с обяснимо пренебрежение.
— Слушайте — казвам отчаяно. — Просто бих искала да се срещна с вас на обществено място. Без никакви хладни оръжия и вани с киселина. Казвам се Анна. Анна Браун, и работя за продуцентска компания. Търся добри сценарии.
— Добре — отстъпва тя. — В един започва обедната ми почивка, но трябва да дойдете тук. Нямам време да се лашкам с метрото или друг транспорт.
— Дайте ми адреса — настоявам. Е, лесен е, Лейди К. живее в Олбъни, Пикадили. На една пряка от мен. Която ми се струва милиони километри.
Това е напълно безсмислено.
Стоя на входа на един от най-разкошните имоти под наем (колите отпред са „Бентли“, „Ролс-Ройс“ и едно „Лабморгини“, все ултра нови модели) и разговарям с някакъв надменен портиер. Готова съм да потъна в земята от срам и навярно само си губя времето в обедната почивка.
От друга страна, успях да се измъкна от офиса. Имах нужда от това.
Не бих могла да изтърпя мърморенето на Джон за Майк и истеричните викове на Кити, която само търси върху кого да излее гнева си. Най-непоносимо е да седя там и да мисля за хубавата Шарън и напълно незаслуженото й повишение, което аз трябваше да получа преди месеци. Затова може би си струва да слушам този портиер, който ме предупреждава, че ако от апартамент 7 Е не вдигнат домофона скоро, ще се наложи незабавно да напусна сградата, защото не е позволено „да се мотаят“ външни лица. Мога да отида в някое кафене и да потъна в самосъжаление. Или да ползвам почивен следобед и да си похленча у дома. Каква примамлива идея!