— Слушайте, госпожице, трябва да… О.? Да? Ало? Госпожице Евънс? Да, някаква млада… дама ви чака на партера.
Затваря, явно изненадан, че наистина ме очакват.
— Веднага ще слезе, госпожо — уведомява ме той.
Детегледачката се появява след минута. Несъмнено е любимка на портиерите тук. Докато тича по коридора, стъпките й отекват по старите каменни плочи.
— По дяволите! — почти изкрещява тя. — Едва успях да накарам малките да кротуват, докато вдигна проклетия телефон. Нали няма проблем?
— Няма — процеждам през зъби.
Подава ми ръка.
— Аз съм Триш. Наблизо има свястно кафене. Готвачката ще гледа децата, докато съм в обедна почивка.
Мрачно хващам ръката й. Голям късмет, няма що!
Триш е невероятна, изваяна, безспорна красавица. Да изброя ли прелестите й? Дълги изрусени коси, крака като на расов арабски жребец, гладка, свежа кожа с естествена руменина по високите скули, които са гаранция, че ще изглежда добре дори на шейсет. Големи зелени очи с гъсти, тъмни мигли. Чувствени устни. Ако Кейт Мос беше малко по-мургава и беше блондинка, навярно щеше да изглежда като нея.
Едва се сдържам да не избухна в плач. Няма начин тази кукла Барби да е написала нещо поне донякъде интересно.
— Радваш се, че си намерила повод да се измъкнеш от офиса, а? — пита тя с неустоима усмивка. — Когато работех като секретарка, едва издържах. Искаш ли цигара?
— Хм, не, благодаря — озъртам се за кафене и виждам пред себе си надписа „Коста Кофи“, който ме приканва като ангел на кофеиновото милосърдие. — Само ще пийнем по едно кафе набързо и ще ми разкажеш за творенията си. Но не мога да ти обещая нищо — бързам да добавя. — Просто искам да се опознаем.
— Не е нужно да ме опознаваш — казва тя. — Достатъчно е да прочетеш сценария ми, щото е страхотен.
Леко се усмихвам.
— Не се и съмнявам.
Отговаря на усмивката ми.
— Не мога да повярвам, че наистина разговарям с теб. Такава късметлийка съм!
Сядаме в „Коста Кофи“ и поръчваме за мен капучино, а за нея — чисто, без кофеин.
— Навярно пазиш диета — изричам намръщено.
— Налага се — казва тя. — Момиче като мен. Нямам си нищо. Не можах да завърша университет. Работих на няколко места като сервитьорка и секретарка по заместване и накрая станах детегледачка. Плащат добре, но мразя тази работа — разпалено разказва Триш. — Искам да се омъжа. Старомодно, нали? — казва със самоирония. — Но това е единственият ми шанс.
— Защо мразиш работата като детегледачка? — питам я. — Щом е толкова добре платена…
— Наистина е така — потвърждава, — но се отнасят с теб като със слугиня. И те карат да тъпчеш хлапаците с отвратителни неща, които те не искат да ядат. Макробиотици. По-скоро макробоклуци.
Засмивам се. Всъщност жената изглежда доста свястна за малка чаровна хитруша.
— На лейди К. не й пука за децата й — казва тя. — Сърцето ми се къса, като гледам как се мъчат да я зарадват. Подаряват й рисунки, а тя просто ги изхвърля и когато ги намерят, започват да плачат. Поставям ги в рамки и ги лъжа, че тя го е направила.
Отново се усмихвам.
— Значи искаш да се омъжиш по сметка?
— Не мога да си позволя апартамент — отвръща Триш. — Всъщност не мога да си позволя нищо. Човек трябва да знае интереса си, нали?
— Предполагам.
— Може би, ако прочетеш сценария ми, ще решиш, че струва милион лири — казва тя с надежда. — Тогава няма да се наложи да се омъжвам.
— И ще престанеш да пазиш диета?
— И още как! — откликва тя. — Мога да унищожа един „Макдоналдс“. Не съм яла сандвич от „Макдоналдс“ от месеци. Лигите ми потичат.
— О, престани.
— Голям сочен бургер с пържени картофки и три дози кетчуп — изкушава ме тя.
— Не се безпокой. Няма да качиш нито грам. Но едва ли ще получиш милион лири.
— Е, добре — свива рамене. — Знаех си, че звучи прекалено хубаво, за да е истина.
— Съжалявам, ако съм ти създала погрешно впечатление — казвам аз и за своя изненада съм искрена. Момичето започва да ми харесва. — Точно сега просто търся проекти. Всякакви. Давам ти честна дума, че ще прегледам и твоя, но те предупреждавам, че отхвърляме почти всеки сценарий.
— И защо? — любопитства Триш.