— Здравееейтеее — глезено проточва някой. О, супер.
— Аз съм Шарън! — представя се с ослепителната си усмивка. Днес е надминала себе си. Облечена е с рокля, която макар и малко безвкусна, има страхотно въздействие. Изработена е от фина тъмносиня вълна, с доста изрязано деколте, паднал ръкав и подгъв точно над коленете. Подчертава плътно всяка извивка на тялото й, но не изпъкват нито бикини, нито дори прашки. Навярно не носи бельо. Явно е посещавала солариум. Дългите й крака са обути в елегантни бели сандали с тъмносини ивици на каишките. Пренебрежително ме поглежда и му подава изящната си малка ръка.
— Много ми е приятно — провлачено казва Чарлс, ококорил очи.
Шарън издърпва ръката си и кокетно я изтрива в роклята си. Явно дланите му са леко запотени.
— Донесли сте проект за Анна? — пита тя.
Изумена съм. Не може да се примири с отказа ми да й дам сценария на Триш и сега иска да докопа ръкописа на Чарлс само защото е мой. Изглежда, тази сутрин всички са настроени за битка.
— Точно така — потвърждава Чарлс и изпъчва хърбавите си гърди като изпосталял гълъб в опит да привлече женска. — Изключителен шанс да прегледа един съвсем нов роман.
Натъртва на „изключителен шанс“ и едва не умирам от срам.
— Е, благодаря, Чарлс, засега само ще взема книгата — казвам му.
— Не съм съгласна — възразява Шарън шеговито, но категорично. — Нали разбирате — обръща се тя към него, — аз заемам по-висша длъжност. Тя само чете сценарии, а хора като мен вземат решенията.
— Истина ли е? — пита ме той.
Преглъщам.
— Може да се каже.
— Може да се каже? — повтаря Шарън. — Аз съм младши изпълнителен продуцент, а Анна е просто асистент. Получих повишение — добавя тя и разтърсва къдриците си.
Наистина боли. Поглеждам Чарлс, над когото стърча убедително, със семплия си панталон и безформена, размъкната жилетка, а до мен е застанала Шарън, висока почти колкото него, стройна и нежна, с малката си елегантна рокля и пружиниращи къдрици. Тя притежава по-голяма власт от мен. Очаквам господинът да даде на нея скапаната си книга.
Той се обръща към Шарън и много учтиво казва:
— Съжалявам, но мисля, че е редно да я дам на Анна.
— Защо? — намръщено пита малката злобарка.
— Защото помежду ни има специална връзка — заявява Чарлс.
Усмихвам му се. Не мога да повярвам. Застава на моя страна!
— Не знаех, че Анна поддържа специални връзки с талантливи хора — опитва се да ме клъвне милата ми колежка и съблазнително облизва устни.
Той се поколебава, но не отстъпва.
— Не — отсича. — Обещах да дам книгата на Анна и ще удържа на думата си.
— Благодаря, Чарлс — злорадствам аз и здраво сграбчвам ръкописа.
— Доскоро! — долавям в погледа му надежда. — Какво ще кажеш да се видим довечера? Свободна ли си?
Сърцето ми се свива.
— Е, не знаех, че излизате заедно — просъсква Шарън с презрение. — Мислех, че е истински писател.
— Чарлс е много талантлив писател — уверявам я, за да отвърна на жеста му. Лицето му засиява. Шарън се оттегли несъмнено за да потърси някой друг, чиято идея да открадне. Възползвам се от възможността. — Слушай, Чарлс, за довечера…
— Между седем и половина и осем — казва той, качва се в асансьора и натиска бутона.
— Но…
— Не е нужно да казваш нищо, Анна — заявява великодушно. — Заслужаваш една вечеря. Ще се видим довечера!
Вратите изсъскват и го скриват от погледа ми. Оставам неподвижна, със стиснати зъби. Защо? С какво съм заслужила вечеря с него? Какво лошо съм сторила?
Чета книгата на Чарлс, когато Ели Рот се появява на етажа. През офиса, където обикновено всичко е замряло, сякаш преминава електрически импулс. Изведнъж всички евтини романи и клюкарски списания изчезват в чекмеджетата, секретарките оправят прическите и грима си, сядат с изправен гръб и си дават вид, че усърдно печатат. Оставям ръкописа, благодарна на повода за заслужена почивка.
В интерес на истината, не е трудно да откъсна очи от „гениалното“ творение. Неведнъж си намирах далеч по-интересни занимания, например да сортирам съобщенията в електронната си поща, да променям фона на екрана на монитора, да подреждам бюрото си. Искам да му дам шанс, наистина, но книгата е толкова безинтересна. В един момент осъзнах, че съм прочела едни и същи десет страници два пъти, а нищо не се е запечатало в съзнанието ми. Донякъде напомня за стила на Пруст, но е далеч по-глуповато. Предпочитам да чета обяви. Поне мога да си поръчам пица.
Около Рот се е събрала малка групичка. Едва различавам висок мъж с тъмносив костюм. Майк Уотсън стиска ръката му, Шарън поклаща бедра и тръска къдрици, Роб Станфорд се суети наоколо, а Джон се подмазва…