— Сигурно сега ще ме нападнат — опасява се, — защото отварям вратата на една дама. Ха-ха.
Послушно се правя на дама, докато той сяда зад волана. Облечен е с тъмен костюм, леко загрозен от розовата му риза. Отначало ми се струваше пораснал, но крадешком поглеждам към краката му и виждам, че обувките му са с ток. Пак стърча над него, но навярно повечето жени, с които е излизал, са били по-високи.
Усещам леко свиване в стомаха от срам. Толкова съм огромна, че Чарлс е решил да си купи такива обувки само за да не изглеждаме смешно заедно. Разтърсвам рамене, опитвайки се да се освободя от това чувство. Колкото по-скоро започне тази среща, толкова по-скоро ще приключи.
— Е, къде отиваме? — питам. Старая се да изглеждам въодушевена. Горкият човечец направи нещо толкова мило за мен в офиса.
— Какво ще кажеш за „Веселата костенурка“? — предлага Чарлс. — Разкошен нов ресторант до Кенсингтън Хай Стрийт. Трудно е да си уредиш резервация, но аз винаги успявам — добавя самодоволно. — Познавам някои хора.
— Звучи страхотно. Какво предлагат?
— Морски деликатеси.
Риба. Ужас. Мразя риба. Освен ако не е панирана, сервирана в хартиено пакетче и с пържени картофи. Иначе ми се струва блудкава и противна и ми напомня за разлагащи се трупове.
— Страхотно — повтарям колебливо.
— Имат най-превъзходните омари — уверява ме дребосъкът, докато умело си проправя път през натовареното лондонско движение. — Не само можеш да си избереш кой точно да ти приготвят, а и да гледаш как го правят! Кухнята има голяма стъклена стена, през която се вижда как се опитват да изпълзят от тенджерите. Много са смешни.
Забелязва изражението ми.
— Нали не си от онези откачени защитници на правата на животните?
— Не съм вегетарианка, но… да ги варят живи…
— Те са просто скапани гадини — навъсено казва той. — Не разбират какво става с тях.
— Не мога да гледам такова нещо. Съжалявам, но бих повърнала.
Поглежда ме с явно раздразнение.
— По дяволите — промърморва. — Задействах връзките си, за да уредя тази резервация.
— Зная един китайски ресторант — предлагам, — цените са много разумни.
— Разумни цени? — повтаря Чарлс, сякаш недоумява за какво говоря. — Мили боже, не. Е, добре, ще отидем в „Савой“. Там ме познават. Ще намерят маса за нас.
Убеждавам се в това веднага щом пристигаме и служителят от паркинга откарва колата ни. Безупречно облеченият персонал посреща Чарлс с леки поклони.
— Добър вечер, господин Доусън.
— Много се радваме да ви видим отново, сър.
— Добър вечер, госпожо — поздравяват и мен.
Оо. Всичко е шикозно. Малко съм неспокойна, питам се колко ли ще ми струва само да дишам въздуха тук.
— За съжаление обичайната ви маса е заета — казва оберкелнерът. — Но ще намерим друга, разбира се.
— Добре — отговаря Чарлс с примирението на човек, който няма избор. Обръща се към мен, докато чакаме. — Идвала ли си друг път?
В „Савой“? Доволна съм, когато мога да си позволя да отида в „Белла Паста“.
— Не — признавам.
— Аз обядвам тук всеки ден — казва той. — Превъзходна храна и много любезен персонал. Ето, вече са готови.
Повежда ме между множеството елегантно облечени хора, които тихо водят учтиви разговори. Сервитьорите ни настаняват на маса за двама и оставят менюта.
— В моето има грешка — казвам.
Чарлс ме поглежда учудено.
— Каква грешка?
— Няма цени — отговарям.
Той примигва.
— Скъпа моя, разбира се, че в менюто за дамата няма цени. Къде си се хранила досега?
— О… — готова съм да потъна в земята от срам.
— Да поръчам ли и за теб? — пита Чарлс, когато внезапно се появява сервитьор. — Гостенката ми ще започне с пъдпъдъчи яйца. Няма ги в менюто, Анна, но са божествени. После…
Изрежда списък, който явно знае наизуст, а аз не се осмелявам да проговоря.
— Това е всичко! — завършва гордо. — Кажи ми сега, Анна, четеш ли книгата ми?
Мамка му. Какво да кажа? Не мога да споделя, че е ужасно глупава, нали?
— Хм… — започвам и усещам как се изчервявам.
— Не казвай нищо повече — прекъсва ме той, забелязал реакцията ми. — Изневерявам на добрите маниери. Извини ме. Не бива да говоря за работа с… красива млада жена — добавя след кратка пауза. — Не искам да си помислиш, че съм те поканил само от професионални подбуди.
Леко му се усмихвам.
— Няма за какво да се тревожиш — успокоява ме. — Не бих те упрекнал, ако ти е хрумнало, като се има предвид…
Замълчава.
— Като се има предвид какво? — питам.
— А, нищо — казва припряно, свел поглед към салфетката си.
Като се има предвид големият ми нос като на Гонзо от „Кукленото шоу“ и задникът ми, който би трябвало да има собствен пощенски код? И фактът, че единствената жена, по-висока от мен, е Статуята на свободата.