Не „добре“, естествено. По-скоро… приемливо.
Грабвам чантата си и се отправям към вратата, отбивайки се само да добавя две лири към спестяванията си за пластична операция на носа.
Може би ще получа голяма премия, когато „Майката на булката“ бъде заснет, и вместо да я пропилея за апартамент на изплащане, разумно ще я инвестирам в малко нежно носле като на Мишел Пфайфър. За съжаление, хирургията не е толкова напреднала, че да може да превръща високите, грубовати момичета в стройни хубавици с нормален ръст. Но ще почакам!
Джон вече се мотае край бюрото ми, когато излизам от асансьора.
— Кити иска да те види — перчи се той.
— Веднага отивам.
— Иска предложенията ти за актьорски състав още сега — сякаш ме заплашва. Не зная защо се вживява в ролята на личен говорител на Кити. — Дано си се постарала.
— Разбира се — отвръщам троснато. — Надявам се, че и ти си се постарал да потърсиш нов проект за Кити.
— Засега нищо, което си струва да бъде разработено — изсумтява. — Има доста по-високи критерии за проектите, които й предлагам. Знаеш, че тя е носителка на Оскар, Анна.
— Да, зная.
Като че ли някой от нас би могъл да забрави.
— Малко се намръщи, когато видя цветята — злобно добавя Джон.
— Какви цветя?
Посочва бюрото ми.
— Не е желателно да пренасяш личния си живот в офиса. Не бива да се разсейваме.
Проследявам жеста му и зяпвам от изненада. Какво е това на бюрото ми, за бога? В ъгъла е сложен най-големият букет рози, който съм виждала, и заема почти цялата ми работна площ. Навярно са най-малко тридесет. Жълти и розови рози, а между тях бръшлян и клонки със ситни плодове, явно от много изискан цветарски магазин. Всеки, който мине, се заглежда. И нищо чудно. Божественият им аромат се долавя отдалеч.
Не мога да повярвам. Това не ми се е случвало никога. Момичета като Лили, Джанет и Ванна получават цветя, но не и такива като мен. Не си спомням някой да ми е подарявал букет, освен боядисаните карамфили, които Брайън купи тази година от една бензиностанция на „Шел“ в последния момент, защото бе забравил за Свети Валентин.
Шарън ме съзира от другия край на етажа и се приближава.
— Обожател ли имаш, Анна? — пита. — Провери картичката, сигурно е надписана с брайлово писмо.
— Много смешно — отивам до бюрото си и търся малкия плик сред огромния облак от цветове. Ето го най-сетне, кремав и обемист, с името на цветарски магазин в Челси, напечатано с лъскави букви.
— „Лайла Стърджън“ — казва Шарън с насмешка, но не може да скрие, че е впечатлена. Зная, че прави същите изчисления като мен, за да отгатне цената. Във всеки случай, луксозните букети в Лондон струват около двеста лири. Може би повече.
Преглеждам картичката.
„Благодаря за чудесната вечер. Ще ти се обадя днес.
Е, определено е много мило от негова страна. В интерес на истината, не е толкова лош.
Кити подава глава през вратата.
— Шарън — просъсква, — защо не отидеш да занесеш кафе на Майк? Анна, за мен ли са тези цветя? Можеш да ги внесеш.
— Всъщност не, за мен са — отговарям и леко се изчервявам.
— За теб? — пита Кити с широко отворени очи. — Е, кажи на приятеля си да не прави това друг път. Вредно е да държим цветя в офиса, някои хора страдат от алергии — добавя злобно.
Нямаше нищо против, докато мислеше, че са за нея, нали?
— Чарлс? — Шарън наднича над рамото ми.
Веднага закривам картичката от погледа й.
— Не е твоя работа — отвръщам с пламнали страни.
— О, много забавно — отбелязва тя подло. — Крачун и Малчо! Разбира се, това е онзи с книгата. Може би се опитва да те подкупи — добавя.
— Не, не е така — започвам да го защитавам. — Много е мил, а ти просто завиждаш.
— О, позеленяла съм от завист — подхвърля иронично. — Наистина мечтая да получа цветя от такова нищожество.
— Не е нищожество — възразявам. — Чарлс е милионер.
Шарън се засмива с презрение.
— Анна, трябва да престанеш да фантазираш. Никога няма да свалиш милионер, приеми истината!
— Защо не? — макар да зная отговора, нали?
Свива рамене, сякаш не иска да нарани чувствата ми.
— Е — казва тя след няколко мига мълчание. — Щом не се досещаш сама…
— Чарлс ме харесва — заявявам предизвикателно. Хвърлям поглед към розите и се убеждавам, че е истина. Приятно е да се чувстваш харесвана, наистина. Определено бих предпочела него пред Брайън. Или никого. Това бяха двете ми възможности за избор преди.