— Да — признавам.
— Със злата шефка, която носи сухарска чанта „Прада“.
Усмихвам се леко.
— Да. А… не, искам да кажа, не е зла. А чантата е класически модел.
Отдръпва се.
— За мен е сухарска. Но поне шефката ви не е смахната отшелничка, а?
Продавачката отмества поглед ту към мен, ту към него като зрителите на „Уимбълдън“.
— Знаете ли… — заставам с достойнство срещу него в цял ръст: — Достатъчно беше да кажете „не“, господин Суон.
— Марк — настоява. — А вие сте Анна Браун, нали?
Примигвам изненадано. Запомнил е името ми?
— Да.
— За коя компания работите?
— „Уининг Пръдакшънс“.
Замисля се.
— Които създадоха „Танц на лунна светлина“? Преди около две години.
— Да, но наскоро фирмата бе закупена от „Ред Крест Пръдакшънс“ — казвам. — Ели Рот.
— Голямо име — отбелязва Суон.
Трябва да действам. Отварям магнитната закопчалка на старата си чанта „Прада“, за която преди пет години платих петстотин лири и все още не съм изхвърлила, макар да е издраскана, и изваждам сценария за „Майката на булката“.
— Заповядайте — подавам му го. — Само прочетете първите десет страници. Моля ви…
— И защо? — пита Суон.
Не посяга към страниците. Те печално висят от ръката ми.
— Ами… — поемам си дъх и думите изведнъж започват сами да излизат от устата ми. — Добър е. Забавен. Не прилича на нищо, което сте правили преди, но си помислих… нали разбирате… че може би ще пожелаете да пробвате нещо различно… романтична комедия с по-възрастна главна героиня… „Майката на булката“… Тя едва не съсипва сватбата на дъщеря си… Привлякохме Грета Гордън…
— Така ли? — очите му засияват. — Мислех, че се е оттеглила от киното.
— Иска да се завърне.
— Ще си помисля — взема сценария. — Не обещавам нищо. Написали ли сте телефонния си номер?
— Да — казвам му с благодарност.
— Наистина е доста различен от сценариите, по които съм работил досега — отбелязва тактично. — Не стой до телефона в очакване, Анна.
— Като Бъд Фокс в „Уолстрийт“ — засмивам се тихичко.
Суон се усмихва широко.
— Да. Тази сцена ми харесва. Както и да е, не възлагай големи надежди.
Обръща се и тръгва към вратата.
— Изненадана съм — подвиквам след него. — „Уолстрийт“ не е особено стойностен филм.
Суон се обръща и повдига вежди.
— Кой си пада по стойностни филми? Не си ли съгласна, че „Междузвездни войни“ е най-добрият филм на всички времена?
Когато излиза, оставам неподвижна — на ръба на еуфорията, притискайки пакета „Куейвърс“ към гърдите си.
— Мислиш ли, че „Междузвездни войни“ е най-добрият филм на всички времена? — питам Джон, когато се връщам в офиса.
Поглежда ме с изпепеляващо презрение.
— Моля?
— „Междузвездни войни“.
— Да, чух какво каза — отвръща язвително. — Помислих, че се шегуваш. Може би не си чувала за „Гражданинът Кейн“, „Казабланка“ или „Крадци и велосипеди“?
— Според мен „Междузвездни войни“ е страхотен.
— Е, добре — подигравателно сумти Джон. — Веднъж май призна, че харесваш и „Скорост“.
— Да.
— И „Хубава жена“.
Сърцето ми се разтуптява. Питам се дали Марк Суон е оценил „Хубава жена“. Дали харесва всичките ми любими филми, на които един амбициозен млад продуцент не би трябвало да обръща внимание. Нали се досещате — „Умирай трудно“, „Добри момчета“, „Смяна на местата“…
Истинска ерес е да харесваш комерсиални филми. А аз мога да ги гледам безброй пъти, без да ми омръзнат, докато „Гражданинът Кейн“ едва не ме приспа. Изтърпях го до сцената, в която подрежда пъзела на пода, и го изключих. Кога щеше да започне действието? Не, би трябвало всички да бъдем като Джон и да си падаме по кинокласика, film noir и творения, спечелили „Златна палма“ в Кан, които никой не би пожелал да гледа. Знаете ли какво наричам класика? „Похитителите на изчезналия кивот“, ето кое. Никога не ми се е искало да бъда сценарист на някой стойностен филм. Но ми се ще идеята за „Свалячът Хал“ да бе хрумнала на мен. Или „Шесто чувство“. Опитвала съм се да харесам стойностните филми, наистина. Веднъж Дейвид Патнъм ми каза, че „Гражданинът Кейн“ е променил живота му. Но какво бих могла да кажа аз? Просто не го разбирам. Не можах да изгледам и „Закуска в «Тифани»“, не изтраях дори първите двадесет минути.
Бих искала и аз да пиша. Най-хубавото в работата на един асистент по подбор на сценарии е, че добива представа кое е добро и кое не. Въпреки че попада на много ужасни неща. Така ги сривам в рецензиите си. Не се чувствам доволна, но нямате представа колко скапани са повечето от тях. Кога хората ще престанат с безсмислените си опити да копират филми, които са гледали преди седмица? Наистина не искам да чувам повече за крадци, решили да започнат нов живот, заговори за обири и детективи пред пенсия, на които е поставена една последна задача. Слабо ме интересува дали някой иска да ограби Форт Нокс. И моля ви, не ми изпращайте сценарий за екшън с главна героиня момиче в кожени одежди, експерт по бойни изкуства с магическа сила…