Понякога ми се струва, че бих се справила по-добре. Но си напомням, че аз съм просто Анна Браун, кого заблуждавам?
Веднъж Кити успя да уреди изпращането ми на семинар по писане на сценарии, за който плати компанията. Искаше да се запозная с триактовата структура и някои често използвани похвати, за да мога да пиша по-професионални рецензии. Никой не очакваше да се опитам сама да създам нещо, така че не го направих. Искам да кажа, за кого се мисля? Аз не съм сценарист, а просто почитателка на киното.
Но признавам, че понякога се питам дали това, което бих сътворила, би било по-лошо от нещата, които чета всеки ден.
Отдавна съм открила, че харесвам филмите най-вече заради интересните сюжети. Човек може да събере група неизвестни актьори и ако историята е вълнуваща, би постигнал нещо истински значимо и без специални ефекти, само с един средно добър режисьор. Нали се сещате — „Четири сватби и едно погребение“. Или „Телефонна кабина“. В него главният герой почти не излиза от кабината. Едва ли някога е бил заснет филм с по-нисък бюджет. И независимо от това е велик трилър.
Изведнъж се опомням и прогонвам тези мисли. Отново се залавям с голямата купчина пред себе си.
— Ти не би забелязала добрия филм дори ако те захапе отзад — казва Джон. — О… Кити иска да поговори с теб.
— За какво?
— Може би за голямата ти среща с Марк Суон — подхвърля той със значителна доза сарказъм.
— О — мятам коси а ла Шарън. — Няма проблем, всъщност мина доста добре.
Присвива очи.
— Не е възможно да си се срещнала с Марк Суон.
— Така ли? — питам невинно.
— Измисляш си — просъсква Джон, явно поразен. — Защо човек като него би се съгласил на среща с някоя като теб?
— Може би, за да режисира филма ми?
— Филмът на Кити! — сопва се, но с половин уста и лицето му пребледнява.
Отивам до офиса на Кити и тихо почуквам на вратата.
— Влез.
Прекрачвам прага, но преди да затворя, не мога да устоя на изкушението да намигна на Джон, който ме гледа с ужас.
— Какво чувам? — изръмжава тя. — Наистина ли беше на среща със Суон? Ако е така — барабани с маникюрите си по махагоновия плот, — защо не ме уведоми? Не е твоя работа да преговаряш с режисьорите и актьорите, Анна. Аз се срещам с тях.
— Не съм се опитвала да правя това — възразявам припряно. Кити ме гледа намръщено. Мисълта, че някой й е отнел възможността за среща с Марк Суон, я влудява. — Просто отскочих до Хампстед Хийт, където снима, и помолих да ми позволят да му дам сценария.
Яростта, изписана на лицето на Кити, преминава в ужас.
— Какво си направила? Това е толкова непрофесионално, Анна! Как можа! Нали не е разбрал, че работиш в „Уининг“? — пита тя. — Че работиш за мен?
— Не, разбира се. Няма представа.
— Едва ли си се срещнала с него — поуспокоява се тя.
— Всъщност успях — казвам предпазливо. — Реши да вземе сценария и да му хвърли един поглед. Но се съгласи, че е много различен от тези, по които е работил.
— Разбира се! — крещи Кити в нов прилив на гняв. — Ако ме бе послушала, щеше да спестиш на всички ни голям срам.
Телефонът й звънва и тя нервно натиска бутона за тонколоната.
— Какво има, Клер?
— Обаждане за Анна — кротко отвръща безплътният глас на секретарката.
— Какво от това, по дяволите? — тросва се Кити ядно. — Ще отговори, когато има време.
— Човекът… твърди, че се казва Марк Суон — плахо промълвява Клер.
С Кити се споглеждаме.
— Ще отскоча до бюрото си — предлагам.
— Никъде няма да ходиш — процежда през зъби и пъхва слушалката в ръката ми. — Ще говориш от тук. Свържи го — нарежда на Клер.
Поемам слушалката с разтуптяно сърце. Кити натиска бутона за заглушаване на странични шумове, за да може да подслушва, без Суон да чува тежкото й дишане. Проклятие. Дано не каже нещо, заради което да загазя.
— Анна Браун — казвам.
— Добре, Бъд Фокс — уверено заговаря Суон с плътния си баритон. Представям си усмивката му. — Искам да купиш двадесет хиляди акции на „Блустар“…
Онемявам. Очите на Кити ще изскочат. Явно не схваща.
— Господин Суон…
— Ако ще работим заедно, по-добре ме наричай Марк.
— Значи ви е харесал? — притаявам дъх. Вътрешностите ми се разтапят. — Харесал ви е?