— Браво, Шерлок — поздравява ме. Господи, колко секси звучи. — Импресариото ми ще припадне, но мисля, че ще бъде забавно. През есента имам малко свободно време в графика си. Ти ли ще продуцираш този филм?
Кити размахва ръце като обезумяла.
— Не — казвам, — шефката ми, Кити Симпсън.
— Е, кажи й да се обади на асистентката ми Мишел и да уреди нещо — разпорежда се той. — Но държа и ти да присъстваш на срещата, малката.
Бог да го благослови. Обичам го!
— Както кажеш, шефе.
— Аз имам последната дума — предупреждава именитият режисьор. — Не подлежи на обсъждане.
Поглеждам Кити, която енергично кима.
— Няма проблем — казвам. — Много благодаря.
— Няма за какво — отвръща. — Вече съм твой господар. Ще те карам да работиш здравата, докато останеш без дъх.
— Харесва ми как звучи — отбелязвам.
— Кажи й да се обади. Чао, Бъд Фокс.
Затваря, както и аз.
Кити ме зяпа, сякаш не може да повярва.
— Кой е Бъд Фокс, по дяволите? — пита.
— От „Уолстрийт“. Нали се сещаш?
— Аха! — проехтява звънливият й смях. — Онова наивно филмче. Този Марк, толкова е забавен. Браво, Анна. Ще се обадя на „Личен състав“ по-скоро да увеличат заплатата ти.
По-скоро? Мислех, че увеличението вече е факт.
— Не е зле да позвъниш на сценаристката… онази Триш — казва Кити. — Нека бъде готова за среща с режисьора утре сутринта. Ще се обадя на Ели Рот. И на Карли Смит — усмихва се лукаво като котка и се заглежда в жълтия диамант на пръстена си. — Филмът ми наистина започва да става реалност — поглежда ме и кимва, сякаш е кралицата, а аз току-що съм спечелила златен медал от състезанията за наградата на единбургския херцог.
Излизам от офиса й и виждам Джон да подскача обратно към бюрото си. Нима наистина е подслушвал с ухо, долепено до вратата?
— Е, какво стана там вътре? — пита нехайно.
Удостоявам го с усмивка.
— О, побъбрих си с Кити и Марк — отговарям със същото нехайство.
— Наистина ли? — явно е вбесен, направо съска. — Поздравления.
За нищо на света няма да поискам да ми донесе кафе в обозримото бъдеще.
Зная, че е детинско, но се чувствам чудесно. Ще се отбия в магазинчето за алкохол и ще си купя бутилка евтино шампанско. А после ще мина през видеотеката за касета с „Уолстрийт“…
Телефонът звънва, докато вървя към вратата.
Ръцете ми са натоварени с покупки. Купила съм си скариди с пикантен сос от „Маркс енд Спенсър“, голям млечен шоколад, естествено узрели праскови (доста скъпи, но какво от това, по дяволите). Нищо не ме интересува. Тази вечер имам повод за празнуване, а Джанет и Лили не биха отказали шампанско (Лили си е внушила, че е нискокалорично), така че трябва да има достатъчно. Взех и шест пакета чипс със сол и оцет, ще изям най-малко два. А може би три.
Преди да тръгна от офиса днес, след като всичките ми файлове бяха незабавно прехвърлени в компютъра на Кити, от „Личен състав“ ми съобщиха каква ще бъде новата ми заплата.
Ще печеля по тридесет хиляди!
Тридесет. Хилядарки. На година!
Предвидена е и премия, ако „Майката на булката“ наистина се осъществи, но сумата не е уточнена. Кого го е грижа? За пет минути доходът ми скочи от шестнадесет на тридесет хиляди годишно! И вече имам собствено място за паркиране в подземния гараж!
Това би ме зарадвало, ако имах кола. Но не мога да си я позволя при тези цени на бензина и на паркирането. Къде бих могла да я държа тук? Месечната такса е почти колкото наема ми. Роб е богаташки син, кара порше „Бокстър“…
„Разбира се, няма да пожелае да наеме моето място“, мисля си. Би било под достойнството му! Ха-ха-ха!
Телефонът все още звъни, така че стоварвам чантите и вдигам слушалката.
— Ало?
— Анна?
— О, здравей, Чарлс — изричам с престорено въодушевление. Сякаш ми се обажда зъболекарят. Но зная, че трябва да го изтърпя. — Мм, благодаря за чудесните цветя.
Чувствам се малко виновна. Преди да започне днешната фиеста, той ми изпрати онези рози и бях адски поласкана, нали?
— Харесаха ли ти? — пита с явно задоволство.
— Страхотни са. Държа ги на бюрото си.
— Е, дано са направили утрото ти по-приятно — казва малко сковано.
Струва ми се някак плах. Познавам това чувство. Веднага се опитвам да го накарам да се отпусне.
— Бяха идеалното начало на деня — уверявам го. — По-късно получих увеличение на заплатата. Мисля, че са ми донесли късмет.
— Увеличение?
— В момента съм асистент по един проект — пояснявам. — Мога да изиграя ключова роля за осъществяването му.
— Страхотно — радва се Чарлс. — Значи ще превърнеш романа ми във филм!
Проклятие. Чувството, че разговарям със зъболекаря, се прокрадва отново. Как да го накарам да разбере, че книгата му е скапана, по дяволите? Би трябвало да проявя смелост и да му кажа истината, като професионален продуцент.