Седя на дивана в офиса на Ели Рот и нервно кърша ръце в скута си. Чувствам се виновна, макар и да няма за какво. Аз съм от хората, които стават неспокойни винаги, когато видят полицай, или преминават през коридора „Нищо за деклариране“ на митницата.
Кити и Рот не изглеждат никак доволни от обяснението ми. Трябваше да се очаква, но ме гледат така заплашително, сякаш съм военнопленник от база „Гуантанамо“.
— Как ти хрумна тази идея? — злобно пита Кити.
— Не зная — отговарям плахо. — Просто се сетих за него.
— И случайно се сблъскахте в магазина — добавя Рот. Приветливо се усмихва, но позата му издава недоверие. — Кажи ми отново, какво правеше там?
— Просто влязох, за да си купя нещо сладко.
— Правдоподобно — ехидно отбелязва Кити.
— И се е съгласил да прочете сценария.
— Да — потвърждавам. — Честна дума, беше просто случайност.
— Сигурна ли си, че не си имала други контакти с него? — пита Рот, повдигайки вежди, които — едва сега забелязвам, са оскубани и изписани. Като на момиче. Повече ми харесват буйните вежди на Марк.
— За какво намеквате?
— Дали не си била… в интимни отношения с него.
„Интимни отношения“. Не, освен ако броите това, че хвана списанието, което изпуснах. О, почакайте, под „интимни отношения“ американците имат предвид „сексуални“.
— Аз? С Марк Суон?
Толкова съм нервна, че не сдържам смеха си. Тази мисъл е лудост. Искам да кажа, Марк Суон би могъл да има всяка жена.
Кити става малко по-спокойна.
— Само в най-смелите й фантазии — казва подлата кучка. — Едва ли Марк Суон би поддържал връзка с Анна, Ели.
— Изглежда, много те харесва — продължава Ели, сякаш това е неразгадаема мистерия, която е в противоречие със здравия му разум.
— Знаете какви са режисьорите — казвам плахо.
Рот рязко кимва.
— Творческите личности са големи ексцентрици — съгласява се той. Приемам това като послание с холивудски код, което означава: „Разбира се, всичките са откачалници“. Научила съм основното правило в киноиндустрията, според което човек не бива да говори нищо лошо за когото и да било, защото един ден обектът на злословието може да му бъде полезен. Ели Рот би намерил добра дума дори за филм като „Трудна свалка“, ако някой поиска мнението му.
— Помни само едно, Анна — строго продължава той. — Това е мой проект. И на Кити — добавя, когато среща погледа й. — Ти не си продуцент. Ще бъдеш изпратена като наш представител по молба на режисьора, за да докладваш на продуцентския екип как върви предснимачната подготовка.
— Разбирам — отвръщам кротко.
— И трябва да бъдеш наясно на кого дължиш лоялност — казва Рот. Предупреждава ме. — Работиш за „Ред Крест Пръдакшънс“, а не за Марк Суон. Ще водиш записки за всичко, което видиш и чуеш, и ще ни го съобщаваш. Особено ако възникнат проблеми.
— Особено проблеми със самия Марк — добавя Кити с огорчение.
— Разбира се — обещавам.
— Ти ще бъдеш очите и ушите ми — заключава Рот. — Поемаш тази отговорност, въпреки че си само асистент. Очаквам да оправдаеш доверието ми. Настоявам да научавам всичко, дори неща, които актьорите и екипът не биха искали да узная.
— Ще ви съобщавам всяка подробност — обещавам. — Надявам се да получа повишение — добавям плахо и Кити смръщва вежди.
— Нека видим как ще се справиш с това — казва Рот. — Бъдещето ти зависи от тази задача, Анна.
— Благодаря, господин Рот — искрена съм. — Няма да ви разочаровам.
— Това е всичко — казва той. Изражението му добавя: „В противен случай лошо ти се пише“.
Ставам, грабвам чантата си и слизам долу.
Когато влизам в офиса, Джон е струпал върху бюрото ми огромна купчина сценарии.
— Какво е това?
— Домашното за уикенда — отговаря злорадо.
— Но…
Вратите на асансьора изсъскват и излиза Кити.
— Никакво „но“ — казва Джон.
— Естествено, ще изпълняваш и обичайните си задължения, Анна — заявява тя. — Искам да разбереш, че този каприз на Марк не променя нищо… освен че той излага продукцията ни на риск, като се доверява на човек без опит.
Поглеждам купчината папки.
— Добре — отвръщам. — Кити, може ли да поговорим за малко насаме?
— Каквото имаш да ми казваш, можеш да го кажеш пред Джон — сопва се тя.
— Моля те — мънкам жално.
Кити отстъпва.
— Тридесет секунди.
Посочва към офиса си. Влизаме и затварям вратата, докато тя намества костеливото си тяло зад бюрото. Заставам срещу нея като ученичка, повикана при директорката.
— Виж — започвам, — уверявам те, че не съм планирала това. Нямам нищо общо… нямах представа, че ще поиска аз да представлявам компанията.