— Много се радваме, че се зае с този проект — осмелявам се да заговоря. — За нас е голяма чест.
— За бога, Анна, защо трябва да се правиш на откачалка?
Примигвам.
— Моля?
Нехайно махва с ръка.
— Престани. Това, че работиш в продуцентска къща, не ти дава право да говориш като големите холивудски шефове. Или както си мислиш, че говорят те.
— Сигурна съм, че говорят точно така — промърморвам обидено.
Суон се усмихва широко.
— Е, всъщност си права за доста от тях. Но на теб не ти отива. Хареса ми, защото не си като всички други.
— Кои други?
— Нима си въобразяваш, че си единствената, дошла да ме търси? Всяка седмица при мен идват най-малко по двама-трима студенти от филмовата академия.
— Заради онова, което казах за Стивън Спилбърг ли? — питам съкрушена. Тогава мислех, че е дързък и хитър ход.
— Да — отвръща Суон. — Охранителите по целия свят проклинат деня, в който това се разчу.
— Е… какво ти хареса в мен? — любопитствам.
Свива рамене.
— Не зная. Реакцията ти, когато подхвърлих онази забележка за диетичната кола — отново се усмихва. — Знаеш ли, че отказах цигарите? Всеки път, когато понеча да запаля, си представям лицето ти и те чувам да ме предупреждаваш, че така ще хвана рак.
— Ха-ха! — тържествувам. — Вече знаеш как се чувства човек.
— Е, добре. Развали удоволствието ми от пушенето веднъж завинаги.
— Заслужи си го — отбелязвам.
Накланя глава встрани.
— Да. Права си.
Изведнъж си спомням с кого разговарям. Трябва да внимавам. Това е Марк Суон, богът на филмовото изкуство и единственият човек, на когото дължа този шанс.
Не мога да си обясня как успява да ме накара да забравя това.
— Сигурно студентите от киноакадемията не подхвърлят подобни реплики — предполагам плахо.
— Така е. Първо, веднага ме познават.
Изчервявам се.
— Второ, в първия момент са като вцепенени. Сякаш съм Джордж Бест или някой от същата величина. Понякога искат да поседят до мен в някоя кръчма и ако им позволя, просто скръстват ръце и ме зяпат. Гледат ме, без дори да мигнат. Без да проронят думичка.
— Сякаш си маймуна в зоопарк — казвам шеговито.
— Точно така.
Усмихва се и настъпва мълчание. Извръщам глава. Не бива да показвам колко ми допада компанията му. Поглеждам часовника си.
— Време е да тръгвам.
— Почакай! — изражението му отново става сериозно. — Какво беше това?
— Кое?
— По време на срещата седеше като на тръни. Неприятно ли ти беше?
— О! — възкликвам уплашено. Дали няма да ме изрита? — Не, напротив. Много се радвам, че ме покани. С удоволствие те слушах — опитвам се да лъжа, но след миг се изчервявам. Не биваше да казвам това. Не искам да долови възхищението ми.
— Тогава какво има?
— Стараех се да слушам внимателно.
— Но не каза нито дума.
— Ти говореше на Грета и Триш.
— Това не означава, че не искам да чуя и твоето мнение. Не те поканих на срещата само за украса.
За украса! Ха-ха.
— Но аз съм само представител на продуцентите.
— Ако питаш мен, не е така — възразява Суон. — Слушай, не бях длъжен да каня някого от „Уининг“…
— „Ред Крест“.
— Добре де. Бих могъл просто да откажа. Нима мислиш, че не биха се съгласили с всичко, което им кажа?
Поклащам глава. Зная, че биха отстъпили.
— Ценя мнението ти. Затова те повиках тук — поглежда ме. — Когато обсъждахме сцените с организаторката, ти се мръщеше, сякаш си захапала лимон, но пак не каза нищо.
— Не мислех, че имам право да се меся — страните ми пламват.
Усмихва се.
— Аз ти казвам, че имаш. Някакви предложения?
— Амм… — чувствам се глупаво и не виждам смисъл да си мълча. — Според мен тези сцени с Джема са неуместни. Действието не се върти около нея, а около Елси, която прави всичко възможно да възпрепятства сватбата. Би могла да си измисля неизпълними прищевки, за да създаде хаос, или организаторката да вдигне ръце.
— Хм… Продължавай.
— Но Елси трябва да говори разумно. А трябва да бъде и смешно. Ако изброява трудно постижимите неща, които иска, с лукава усмивка и… се разтапя от любезност…
Замълчава за миг. Не се осмелявам да го погледна. Усещам как сърцето ми започва да препуска.
— Мога ли да погледна това?
Посяга към жълтия бележник, в който съм нахвърляла диалога. Страните ми пламват и смутено дръпвам бележника.
— О, това е нищо — възразявам.
— Дай ми го — настоява той и го грабва.
Нервно пристъпвам от крак на крак, докато погледът му се плъзга по страниците и прочита всичко, което съм написала. Изглежда изумен.