— Така ли? — лицето му засиява. — Чудесно. Сигурен съм, че ще ти харесат.
Едва ли ще харесам някой клонинг на Рупърт на име Бинки или Криспин, но кимвам и се усмихвам, сякаш това е най-хубавото нещо, което съм чувала, и очаквам уикенда с нетърпение като безплатна двуседмична почивка в Мъстик.
Чарлс ми се усмихва. Отвръщам. Толкова е приятно да го видя доволен. Сякаш съм поляла клюмнало цвете и свежестта му веднага се е върнала. Харесва ми да му дарявам радост. Това е най-малкото, което бих могла да направя в замяна на усилията, които полага заради мен.
— Къде ще вечеряме? — питам.
— Тук.
— Тук? — оглеждам се. — Приготвил си нещо?
— Не точно — признава той. — Не можах да се науча дори да варя яйца.
Присвивам очи.
— Нали не очакваш аз да готвя?
Представата ми за добра кухня е сандвич „Мармайт“, а и не съм от жените, родени за домакини и майки. Дано не си е въобразил, че щом не съм привлекателна, ще вляза в живота му и ще започна да полагам майчински грижи за него.
— Не, разбира се — успокоява ме припряно. — Обадих се на фирма за доставки на готова храна. Реших, че е по-романтично да хапнем тук. По-интимно.
Усмихвам се, но кожата ми настръхва. Надявам се, че няма предвид „интимно“ в смисъла, който влага Ели Рот. Оглеждам се и се опитвам да позная къде се намира спалнята. Просто не съм готова да правя секс с Чарлс и не зная дали някога ще бъда. Сексът не е нещо приятно за мен. С Брайън се преструвах, че изпитвам удоволствие, докато отчаяно се молех да свърши по-бързо и да вляза под душа. Беше скучно, неудобно… и трудно да извръщам глава от лицето му, за да избягвам лошия му дъх, а в същото време да го карам да мисли, че стена от страст. Чувствах се нечиста и ми се струваше, че правя голяма грешка. След случилото се с Брайън разбирам защо.
Не зная дали бих понесла същото с Чарлс.
— Имаш ли нещо за пиене?
— Разбира се! — развълнувано скача на крака, готов да бъде на моите услуги. — Шери? Джин с тоник? Вино? Скоч? Ирландско уиски?
Разбира се, Чарлс е много по-свестен човек.
— Джин с тоник, благодаря — казвам.
Забързва към кухнята (където уредите „Смег“ и фризерът са в тон с теракотата на пода и старинния кухненски плот) и се връща с изящна кристална чаша с бучки лед, лимонови резени и шумящо газирано питие. Отпивам голяма глътка и веднага започвам да се отпускам. Беше дълъг ден и алкохолът успокоява мускулите ми като масаж на гърба и раменете. Освен това осъзнавам, че няма да се наложи да понеса още една вечеря в ресторант и подигравателните погледи на хора, които си шушукат за нас и се подсмихват. Как се изрази Шарън? „Крачун и Малчо“? Аз с равни обувки и рокля, която ме прави незабележима, а Чарлс с елегантен костюм, старателно оформена брада и висок ток.
Може би в крайна сметка е по-добре, че ще вечеряме в апартамента. Не искам да мисля за това, което ще последва по-късно. Отпивам нова голяма глътка джин с тоник.
— Да ти налея ли още? — предлага ми с усмивка.
Поклащам глава.
— Не искам да бъда замаяна още преди вечеря.
— Правилно — отбелязва с одобрение. — Много разумно. Заповядай на трапезата.
Държи се толкова официално. Питам се дали роклята ми е достатъчно елегантна. Доколкото го познавам, изглежда от онези старомодни възпитаници на „Итън“, които държат на официалното облекло за вечеря.
— Къде е икономът? Няма ли да каже: „Вечерята е сервирана“?
— Нямам иконом — смутен е. — Ако искаш, ще наема.
— Не ставай глупав. Пошегувах се — направо съм удивена. — В наши дни никой няма прислуга.
Поглежда ме малко глуповато.
— Да не би ти да имаш?
— Само няколко души — признава. — В Честър Хаус. Най-елементарен персонал — извинява се. — Иконом и две чистачки. И градинар. И готвачка.
— Е, добре, значи всичко е наред — казвам.
— И личният ми камериер — добавя накрая.
— Чарлс, сигурно ти струват цяло състояние.
— Необходимо е, когато живееш извън града — заявява.
Според мен не е.
— Разбирам.
— Не, слушай, Анна — започва да се оправдава, забелязал изражението ми, — не ме смятай за богат егоманиак, който се е обградил със слуги.
Почти е отгатнал мислите ми и се чувствам виновна.
— Хей, живеем в свободна страна, нали? Можеш да правиш каквото искаш с парите си.
— Всички те работеха за баща ми — пояснява той. — Освен камериера. Но му било трудно да си намери друга работа и икономът ми го препоръча. А останалите са твърде възрастни, за да ги изхвърля на улицата.
Успява да ме трогне.
— Значи просто си задържал хората, които дълги години са работили за семейството ти?
— Може да се каже.