Изражението му става по-благосклонно.
— Разкажи ми какво се случи.
— Тъкмо тръгвах за срещата, когато ми позвъни Кити — казвам. — Нареди ми да отида в офиса и трябваше да тичам, защото метрото е затворено. Задържа ме там известно време и после веднага хукнах насам…
Суон остава неподвижен няколко секунди. След това отваря вратата на таксито.
— Извинявай. Права си. Трябваше да ти дам шанс да ми обясниш.
Изваждам от чантата си хартиена кърпичка и издухвам носа си, което не е особено изискано и не подобава на една дама, но за съжаление се налага.
— Качвай се — подканя ме. — Отиваме с художниците да нахвърлят няколко скици.
Изпълнена с благодарност, забързвам към колата и се настанявам на задната седалка. Триш и Грета ми правят място. Актрисата свива вежди, когато Суон се качва отпред и се обръща към мен.
— Ще поговорим по-късно, съгласна ли си?
— Добре — отговарям.
Онази поглежда зачервените ми очи с неодобрение.
— Не прави сцени — прошепва укорително. — Не бива да разсейваме маестрото.
Суон повежда всички към ателиетата на художниците, които се помещават в невзрачна сграда до Оксфорд Стрийт.
— Вие вървете, ще ви настигна — казва той.
— След мен, Анна — нарежда ми царствено Грета. — Ще ти съобщя изискванията си.
— Разбира се — отвръщам покорно.
— Всъщност трябва да поговоря с Анна за секунда — намесва се Суон. — Ще дойде при теб след малко.
Грета кимва.
— Както кажеш — въздъхва със страхопочитание, но присвива очи срещу мен.
Преглъщам с мъка. Явно двете с Кити са духовни близначки и никак няма да ми бъде забавно.
— Слушай — започва Суон, когато вратите изсъскват и се затварят зад останалите, — извинявай за преди малко. Държах се като кръгъл идиот.
— Няма нищо — не съм свикнала да слушам признания от знаменитости, че са сгрешили. Нито да приемам извиненията им.
— Помислих си… нали разбираш, вчера хубаво си поговорихме. И… — нервно прокарва пръсти през косите си. — … бог знае защо, страшно се ядосах, когато отново закъсня. Не зная защо го приех така. Толкова лично.
— Няма проблем.
— Не гледам на теб по същия начин, както на другите — споделя той. — Не зная защо. Ти си различна. Не си толкова изкуствена. Мисля, че затова бях бесен. Не исках да мислиш, че можеш да правиш каквото поискаш.
— Шефката ми настоява да й докладвам всяка сутрин, преди да дойда при теб — обяснявам му.
Поклаща глава.
— Не съм съгласен. Ще й кажа, не се тревожи.
Усмихвам му се с благодарност.
— Ще ти бъда много признателна.
— Прощаваш ли ми?
Кимвам. Не мога да престана да се усмихвам. Страхотен е.
— Добре. Обещавам, че повече няма да се отнасям с теб като робовладелец. Поне с теб. А актьорите трябва да държа изкъсо.
Намига ми. Господи, колко силно ме привлича. Откъсвам очи от него.
— Е, най-добре е да се качвам — гласът ми прозвучава ужасно пискливо.
— Само ще позвъня в офиса си, кажи на всички, че идвам веднага.
— Разбира се — отвръщам бързо.
Веднага щом стигам до етажа, Грета потупва свободното място на масата до себе си.
— Седни тук, Анна, скъпа — направо мърка. — Кити ми каза за теб.
Представям си какво. Стискам зъби. Никак няма да бъде доволна, когато Суон я уведоми, че сутрин ще отивам направо при него. Затова трябва да бъда много внимателна с Грета.
— Ако има нещо, което мога да направя за теб — казвам плахо, — каквото и да е… Кити държи всяко твое желание да бъде изпълнявано.
Очите й заблестяват.
— Разбира се, скъпа. Имаш ли химикал?
Потърсвам в чантата си. Като по чудо намирам и бележник с жълти листове.
— Какво да запиша?
— Първо, не мога да понасям воднистата течност, която сервират в тези офиси вместо кафе — започва тя. — Искам да изтичаш и да ми намериш истинско капучино, разбира се, не в картонена чашка, пия само от порцеланова. Въпрос на самоуважение.
— Ммм — съгласявам се.
— Освен това всеки ден имам дрехи за вземане от химическо чистене. Искам там, където ще работим през деня, да бъдат доставяни свежи цветя и да отскачаш до „Дародс“ за моя „Крем дьо ла Мер“ по поръчка.
Кимвам, но ръката ми затреперва от гняв, докато записвам всичко.
— Можеш да започнеш с капучиното — предлага Грета.
— Добре — прошепвам.
Марк Суон влиза точно когато ставам. Повдига вежди.
— Ще се върна след малко — казвам му припряно. — Отивам да донеса кафе на Грета. От днес съм нейна лична асистентка — обяснявам, когато долавям недоумението му. — Шефката ми държи всяко нейно желание да бъде изпълнявано.