— Анна.
Вдигам поглед и притискам бележника си. Четвъртък сутрин е. Стоим в „Уимбълдън Комън“ под ръмящия дъжд. Небето над нас е сиво като косите на Барбара Буш.
— Прозяваш ли се? — пита Суон, подозрително присвивайки очи.
— Ааа… — припряно се опитвам да замаскирам прозявката с кашлица. — Не, за бога. Настинала съм.
Придавам си бодър вид.
Всички други на снимачната площадка са бодри, а повечето дори не поемат кофеин. Непоносимо е. Хора, луди на тема здравословен живот, сноват наоколо в дъжда и спорят дали това или онова място е най-подходящо за сцената с кучето…
По-лесно ми е да стоя край Суон, когато съм така отегчена. Не мога да го гледам замечтано, защото ще ме хване, а и се срамувам. Затова, докато обсъжда с Триш и специалиста по дигитална снимачна техника как да нагласят камерите за тези кадри, се оттеглям настрана и се съсредоточавам върху опитите да стопля ръцете си.
— Ммм — промърморва Суон и очите му заблестяват.
По дяволите. Дали не съм загазила?
— Мисля, че онова езерце ще изглежда добре на заден план — предлагам плахо. — Какво ще кажете кучето да подгони патица, да задърпа Елси към водата и да съсипе роклята й?
— Ще бъде смешно — съгласява се Триш. — Харесва ми.
— Тя се ядосва, но кучето не го е грижа.
— Може да оближе лицето й.
— И да развали грима й — добавям, когато се сещам за песа на Ванна. — Когато се връща при свещеника, изглежда като пълна глупачка.
— И госпожа Уилкинс й се присмива — въодушевено казва Триш. — Елси затреперва от гняв. Това е супер! Ти си гений, Анна.
Усмихвам й се с благодарност и хвърлям поглед към Суон, чувствайки се спасена.
— А каква е връзката с приготовленията за сватбата? — пита той.
— Моля? — недоумявам.
— Приключихме с обсъждането на тази сцена още преди час. Решихме да не я заснемаме тук — суховато казва той. — Светлината не е подходяща. Не помниш ли?
Не помня нищо.
— О, да, да — смутолявам. — Спомних си — добавям уверено. — Светлината не ставаше.
— Пет минути почивка за всички — обявява Суон. — Анна, би ли дошла при мен за секунда?
О, проклятие.
„Не се издавай, не се издавай“. Режисьорите са като акули. Надушват страха! Тръгвам към него с фалшива лъчезарна усмивка като американска мажоретка. Той спира на уединено място в сянката на една върба.
— Анна…
— С какво мога да ти бъда полезна? Върви страхотно, нали? Панорамните снимки и прочие…
— А как според теб върви твоята работа? Що за въпрос е това?
— Фантастично, бих казала — отговарям решително. — Не съм закъсняла нито веднъж!
— Вярно.
— Нахвърлях цял куп записки, наблюдавам те, докладвам в „Ред Крест“ и всички са доволни.
Ха! Неудобните въпроси не ме карат да изпадна в паника, както някои други хора, например Шарън, която веднъж стана нервна и запелтечи, защото Джон я обвини, че не върши никаква работа и флиртува с всеки мъж от компанията, за да избегне уволнение.
— Всички, освен един човек.
— Няма проблеми с Грета. Донесох й „Крем дьо ла Мер“ — възразявам. — Много е послушна. Маестро.
— Не е редно да се присмиваш на Грета.
— Не й се присмивам — всъщност правя точно това.
— Както и да е, нямах предвид нея, а теб. Гледаш ме както при обсъждането на сценария. Очевидно е, че си отегчена.
— Е, какво очакваш? — изказвам на глас протеста си. — Стоя тук по цял ден, без да има дори къде да се стопля, и се взирам в едно и също парче земя с трева. Как да издържа?
— Анна — започва търпеливо, — така се създава филм. Това е предснимачният процес. Избирането на фон е важна част.
— Внимавам през повечето време. Идвам рано. Правя всичко, което поискаш. Мога да се преструвам, че ми е интересно, ако желаеш. Не съм неблагодарна, честна дума.
— Няма проблем — казва. — Не ти се сърдя.
— Така ли?
— Да — отдъхвам си. — Следобед искам да дойдеш у дома. Ще поговорим за нещо.
Поклащам глава.
— Не мога. Искат ме в офиса веднага щом свършим предснимачната работа.
Кити прави всичко възможно да прекарвам колкото може по-малко време с Марк Суон. Следи по колко часа съм при него, зорко, като орлица. Веднага щом приключи скицирането на кадри, избирането на места за снимки, репетициите и преработването на сценария, за пет минути трябва да стигна до метростанцията, а след десет да бъда в офиса. Нямам нищо против, защото това е претекст час по-скоро да изчезна надалеч от Суон, от неустоимите му очи и мускулестите му гърди. Спасява ме от изпитанието да гледам как контролира всичко, заобиколен от привлекателни млади момичета, които съблазнително примигват срещу него…