— Винаги си имала шанс — възразява Суон. — Помисли си върху следното: не аз се появих, ти дойде и ме намери.
Настъпва миг мълчание. Втренчвам поглед в очите му. Напрягам волята си да извърна глава, макар и да ми се иска да го гледам цяла вечност.
— Имаш ли планове за довечера? Ще излизаш ли?
— Тази вечер не — отвръщам плахо. Присмива ли ми се?
— Искаш ли да пийнем по нещо? — разперва едрите си, почернели от слънцето ръце. — Не се чувствай длъжна. Няма да те изпратя обратно в „Уининг Пръдакшънс“, ако откажеш. Искам да обсъдим нещо и мисля, че е по-добре да говорим на чаша бира, отколкото на кафе.
— Е… — все още е едва шест часът. — Мисля, че няма проблем — отговарям с престорено нехайство. Но сърцето ми препуска. Какво да кажа? Не мога да направя нищо.
Повежда ме по улицата към ъгъла, където има малко заведение, наречено „Кралица Аделаида“. Може би е една от последните кръчми в Лондон, запазили традиционния си облик. Чамовата ламперия все още не е свалена и няма ново „фънки“ име. Тапицериите в „Кралица Аделаида“ са в бургундско червено, пропити с мирис на цигари. Масите, столовете и скамейките от тъмно дърво са очукани, на стената има мишена за дартс, а отвън са сложени две-три маси от ковано желязо, задължителен атрибут на поувехналата кафе култура на Лондон.
Барманът вдига поглед, когато влизаме.
— Как си, Марк? Коя е приятелката ти?
— Прекрасната Анна — отвръща Суон.
Подозрително се вглеждам в лицето му, търсейки подигравателни признаци, но не откривам такива.
— Както обикновено, Майк.
Барманът му налива двойно ръжено уиски и ме поглежда.
— Нека позная — настоява Суон. — Газирана вода.
— О, я стига. Половинка сайдер — поръчвам смело.
— Значи живеем опасно — отбелязва той и плъзга парите по грапавия плот.
— Не искам да се натряскам — казвам. — Боя се, че задръжките ми ще паднат и ще ти призная някои истини.
Засмива се, явно развеселен.
— Страхотна е, нали?
— Да, аз съм дресираният му домашен любимец — промърморвам. — Показва ме по семейни събирания.
— Доста е различна от онези, с които съм те виждал — отбелязва барманът и ми намигва.
— Кои? Онези с гърди като балони и талия като на оса?
— Явно добре те познава, приятел — отбелязва той.
Откровено злорадствам, когато го виждам да се изчервява.
— Да седнем ето там — предлага и посочва към захабена скамейка с доста мърляви възглавници, свряна в единия ъгъл.
— Защо не отвън?
Дъждът е спрял и е приятна свежа привечер. Дори по залез не е хладно.
— Тук ми се струва по-уединено — казва Суон.
— Какво имаме да обсъждаме насаме?
— Хората често ме разпознават — признава смутено. — Главно студенти от филмовата академия. Или актьори. Тук идват доста.
— Да, приятно място е — отбелязвам. — Добре, да седнем там, за да избегнеш вниманието на многобройните си фенове.
Отправяме се към полутъмния ъгъл, той се отпуска в сепарето и отпива глътка уиски. Явно тук се чувства спокоен и защитен. Никой няма да го безпокои.
— Дано не ме смяташ за твърде претенциозен.
Не казвам нищо, само задържам сайдера си с две ръце.
— Не се тревожи — успокоява ме той. — Можеш да говориш каквото мислиш, няма да има последствия.
— Каквото и да кажа ли?
— Да.
Очите му заискряват.
— Има някаква уловка — отвръщам с подозрение. — Ще ме подмамиш да разкрия нещата, за които споменах, а после ще позвъниш на Ели Рот и ще бъда уволнена.
— Не бих постъпил така — уверява ме Суон.
— Нима?
— Ще се свържа с импресариото си и ще й наредя тя да му се обади. Не понасям Ели — обяснява с усмивка.
— Много смешно.
— Сериозно, можеш да ми имаш доверие. С теб делим хляб. Или поне пиячка. Това би трябвало да бъде нещо свято.
— Добре — казвам и отпивам от сайдера си, напълно изветрял. — Наистина ми се струваш малко претенциозен.
— Така ли?
— Да, но не би могло да бъде другояче. Всички режисьори са такива. Мислят се за светила.
— Не си играй с огъня, Анна — предупреждава ме Суон и протяга ръка над масата. — Кажи ми честно какво мислиш.
— Е, казах самата истина — започвам разпалено. — „Филм на Роб Рейнър“. Защо филмът се смята за творба на режисьора?
— Това се нарича „приписване по заслуги“.
— Зная как се нарича.
— Ако филмът не е сполучлив, вината е на режисьора. Той е този, който взема решенията. Според мен е справедливо.
— Разбира се — казвам. — Но работата, която вършат режисьорите, е толкова незначителна, че не мога да проумея защо имат такова влияние.
Ококорва очи срещу мен.
— Мислиш, че сме незначителни?