— Да. Всеки може да изкопчи най-доброто от един актьор — само трябва да се погъделичка егото му. Дори не зависи от режисьора как ще изглежда филмът на екрана. Това е грижа на оператора.
— Кой е най-важният тогава? — Суон започва да изброява, като свива едрите си пръсти един по един. — Актьорите са себични негодници, режисьорът е ненужна притурка…
— Сценаристът — заявявам тържествувайки.
— Сценаристът стои на най-ниското стъпало.
— Ясно ми е — казвам с раздразнение. — Но не би трябвало да бъде така. Тя е създала историята, сякаш е написала пиеса.
— „Тя“ — усмихва се Суон. — Но един филм е повече от поредица движения и реплики — изтъква разумно.
— Зная и това. Но сценарият е основата, нали? Филмът е просто история, разказана в картини.
— Аз нося отговорността за тези картини.
— Всеки може да ги заснеме — разгорещено възразявам. — Но само човекът, който е съчинил историята, може да се нарече неин създател. Всеки би могъл да изиграе ролите. Това, че един актьор изпълнява добре една роля, не означава, че друг не би бил също толкова добър.
— Възхищавам се на хъса ти — споделя Суон.
— О, стига — казвам с презрение. — Сега пък ти говориш като холивудски шеф.
Плътният му гръмогласен смях отеква дълго и кара клиентите в заведението да ни зяпат. Побутвам го.
— Престани — просъсквам.
— Извинявай — изтрива леко насълзените си от смях очи. — Нямаш цена. Нямаш и страх от нищо — добавя, преди да се обидя. — Знаеш ли откога никой не се е осмелявал да ми говори така?
— Е, нали обеща, че няма да загазя?
— Не бих си го и помислил дори — посяга над масата и хваща ръката ми. Поглеждам я и за първи път от цяла вечност не се срамувам заради твърде големите си ръце, груби като на работник. Между едрите му пръсти моите изглеждат тънки и женствени.
В негово присъствие се чувствам малка. Изведнъж осъзнавам каква е причината всички жени да реагират по този начин, щом го видят. Той е великан. Сякаш от цялото му тяло, от самата му личност струи мъжественост. Наоколо има много мъже, но той е висок близо два метра. С огромни мускули, широк гръден кош, буйна тъмна „растителност“, дори веждите му са като козина, а пръстите му биха смачкали кутия кока-кола без никакво усилие. Прилича на воин от времето, когато викингите са опустошавали крайбрежията.
Понякога носи специално ушити костюми, но му стоят като карнавални одежди. Във външността му няма нищо, заради което би попаднал в класацията на списание „Пийпъл“ за петдесетте най-красиви мъже. Далеч е от изтънчения вид на Брад Пит и сдържаната мъжественост на Колин Фърт. По-типично за него изглежда да сграбчи някое безпомощно момиче за дългите плитки и да го завлече в пещерата си, докато то издава адски писъци, въпреки че навярно повечето не биха се съпротивлявали упорито.
Рязко отдръпвам ръката си.
— Мисля, че открихме проблема ти — заявява Суон, като че ли не е забелязал.
— Така ли?
— Да. Не можех да те разбера. Личеше си колко много искаш този филм, твоя филм, и ми се стори, че ти е забавно — усещам как по тялото ми пропълзява тръпка. — Реших да ти дам шанс. А после се убедих, че наистина обичаш киното. Но сякаш беше на километри.
Изчервявам се.
— Мислеше си, че успяваш да го прикриваш, а? — намига ми. — Забравяш, че по цял ден общувам с актьори, а повечето от тях са по-добри от теб.
Изчервявам се още повече. Не зная дали защото ме хвана, или заради намигването, но откъсвам очи от лицето му и втренчвам поглед в сайдера си. Близостта му е толкова… смущаваща, а последното, което искам, е да започна да се кикотя глуповато като прелестните му двадесетинагодишни почитателки, зяпачки и обожателки, които се тълпят около него всеки ден.
— Върша си работата — мрачно изтъквам.
— Да, но както ти казах, никога няма да бъдеш добра.
Настръхвам.
— Защо?
— Защото не я обичаш — отвръща без колебание. — Зная, че обичаш киното, но не и продуцирането. И никога няма да го заобичаш.
— Какво е призванието ми тогава? Да си купувам билетче и да прекарвам дните си в киносалона с пакет пуканки в ръце, за да могат хора като теб да получават тлъсти хонорари само за това, че седят на стола си и викат „стоп“?
— Трябва да станеш сценарист — заявява, сякаш не е доловил враждебния ми тон. — Имаш страхотен усет за интересни истории, а явно и въображение. Разбираш от добри сценарии. Смяташ, че най-важното в един филм е историята. Трябва да пишеш. Миналия път, когато споменах за това, беше само предложение. Сега е заповед.
Потръпвам от задоволство. Суон току-що назова най-съкровената ми мечта, която отхвърлях също толкова дълго, колкото мисълта, че мога да си намеря сериозен приятел без акне. Но това се случи, така че защо да не се сбъдне и другото?