Затваря се в банята и заключва вратата.
— Гаднярка — ядосва се Джанет. — Не й позволявай да развали всичко.
— Няма. Зная, че изглеждам по-добре — отвръщам. Но няма никаква полза. Все още съм грозната сестра на Пепеляшка. Бих станала за смях на всички, които ме видят в компанията на тези две жени.
— Знаеш ли, Лили няма гадже — осведомява ме Джанет.
— А Клод?
— Златното татенце? Я стига — казва Джанет с пренебрежение. — Щом е толкова секси, защо не може да си намери богат приятел на своята възраст? Защото е достатъчно да поговорят с нея пет минути и се отказват. Впрочем и аз трябва да се издокарам. Свали тези дрехи — строго нарежда тя. — Сложих тоалета ти за пътуване на леглото.
— Благодаря ти, Джанет! — импулсивно я прегръщам. Наистина е добра приятелка.
— А после ще те гримирам — вметва тя.
Хвърлям джинсите и тениската си в коша за пране и обличам избраните от Джанет дрехи за пътуването: тъмносив панталон с ниска талия, без ръб отпред и сребриста риза от изкуствена коприна. И равни чехли. Завъртам се пред огледалото и се опитвам да възвърна поне част от еуфорията си.
Все още не съм красавица. Но Чарлс ще падне, щом ме види. И всички в офиса ще бъдат изненадани. Ще бъде полезно за кариерата ми. Сякаш Анна Браун е решила да излезе от черупката си. А Марк Суон ще…
Ще остане равнодушен, разбира се. Но поне ще каже, че разцъфтявам. В професионално отношение.
— Готова ли си? — пита Джанет и наднича през вратата. Облечена е с великолепна лимоненожълта рокля с презрамки, събрани на тила, която подчертава гърдите и дупето й. Единственото й бижу е колие с жълт диамант. Носи черни сандали с тънки каишки и висок ток.
— Същинска Джей-Ло — отбелязвам.
— Така ли мислиш? — пита тя със задоволство. — Седни. Ще те приготвя за няколко секунди.
Започва да нанася грима с малки тампони, моливи и четчици и изважда гланц за устни с крещящ червен цвят.
— Готово — казва накрая.
Когато поглеждам, резултатът е страхотен. Всичко е много неутрално, но скулите ми са добре очертани, очите ми изглеждат леко замъглени, а устните — влажни. Никога не съм се осмелявала да сложа толкова грим. Не изглежда никак зле, с изключение на носа ми. Чувствам се… какъв беше американският израз… добре изпипана. Това е.
— Добре! — казва Лили, когато изскача от банята, още по-прелестна, с много бледорозово червило и блестящ руж по скулите. — Имате ли карта? Да тръгваме!
Когато започваме да търсим отклонението към Честър Хаус, вече минава седем и половина. Всички сме в ужасно настроение. Джанет, защото през повечето време е шофирала, Лили — защото не се вози в лимузина, а аз — защото съм прегладняла.
Отслабването е гадно нещо.
Обикновено обичам дългите пътувания с кола. Пускам музика и при всяка бензиностанция влизам в магазина. Големи пакети чипс, ментови бонбони, сладки с ягодов пълнеж, сухари или нещо подобно. Щом е храна за из път, не се брои, нали?
Този път, когато спряхме и Лили излезе от магазина с пакет чипс и „Милки Уей“ за мен, Джанет веднага ги изхвърли през прозореца.
Коремът ми къркори така силно, че ме хваща срам. Нямам търпение да седнем на масата за вечеря. Изведнъж потребността от храна надделява над опасенията ми да не създам лошо впечатление.
— Сигурно си го подминала — започва да мрънка Лили. — Върни се. Върни се до онази кръчма!
— Не съм подминала нищо, по дяволите.
— Не е възможно.
— Дотук нямаше никакви отклонения!
— Какво е това? — питам.
Пред нас има малко задръстване — по тесния път между гъсти храсти и дървета с натежали клони пъпли колона от лендроувъри и ягуари.
— Завиват натам — въздъхва Лили с облекчение. — Това е! Можеш ли да спреш някъде тук, Джанет?
— Джей-Ми — поправя я Джанет.
— Защо да го правя?
Лили се нацупва.
— Пристигаме с някакво си старо рено — отговаря тя. — Не искам никой да го види.
— О, престани! — скастрям я.
За щастие колите са плътно една зад друга и всички продължават наляво.
— О! Вижте! — развълнувано извиква Лили. Поглеждаме напред. До пътя се издигат две огромни колони от масивен сив гранит. Върху тях със зинала уста стои по един лъв опрял е предните си лапи в щит.
— Ооо… — въздъхва Джанет.
— Типично — промърморвам аз, преструвайки се, че не съм впечатлена.
— Погледни тази алея — продължава Джанет, когато минаваме през портала и поемаме по неравен път сред колоната от коли. От двете страни се простират обширни тревни площи, леки възвишения се издигат тук-там, виждат се няколко дъба. При тази гледка е неизбежно човек да си представи конете и двуколките, в които са се возили двойки, пристигнали за подобно увеселение преди около двеста години. Сякаш пред очите ни се разкрива раят. Или дворецът от приказката за Пепеляшка.