Горкият. Откакто се помни, е преследван от жени точно заради това огромно провинциално имение. Не бива и аз да постъпвам по същия начин, нали? Да излизам с него само защото е червив с пари? Нямаме нищо общо. Освен че и двамата сме от клуба на хората, които никой не харесва.
Бързо слагам грим и поглеждам в огледалото. Косата ми все още изглежда добре, Паоло наистина е магьосник. Разкопчавам куфара си. Джанет е опаковала всичко идеално, бог да я благослови. Тоалетът ми за сутринта е черната рокля, която пробвах първа. И чифт черни чехли с дебел ток. С малко кафеникав руж на скулите изглеждам почти добре. Определено има резултат.
Тъкмо съм успяла да закопчея ципа на гърба си, когато чувам тихо почукване на вратата. Пристъпвам на пръсти (макар да съм сигурна, че нищо не би могло да събуди онези двете) и леко я открехвам.
Чарлс е.
— Облечена ли си? — пита шепнешком.
Кимвам.
— Другите спят.
За миг ми се струва малко неспокоен.
— Излиза ли ти се на разходка?
— На разходка? Колко е часът?
— Осем и половина — изглежда съкрушен. — Ще проявя разбиране, ако не искаш.
— Не, не — отвръщам му припряно. — С удоволствие бих се поразходила с теб. Разбира се.
Чарлс ме повежда надолу по едно от задните стълбища.
— Няма да минаваме през кухнята — казва той. — Там е същински зверилник. Някои от гостите изобщо не са си лягали.
— Сигурно закусват — предполагам аз с надежда. Бих убила човек за солидна закуска. Сандвич с бекон. И бъркани яйца. А може би и печени гъби с домати…
— Искаш ли шуба? — пита той и ми подава една. — А гумени ботуши? Не бива да съсипваш тези прекрасни обувки…
Покорно се съгласявам. Кога най-сетне ще намеря удобен момент да повдигна важния въпрос за закуската?
— Ще се измъкнем оттук — Чарлс и отваря малка странична врата. След миг сме навън. Денят е прекрасен, вече е топло и росата е започнала да се изпарява. Повежда ме по чакълените пътеки между лавандулови храсти, надолу през тревните площи, покрай огромни каменни вази, преливащи от рози.
— Тук никой не може да ни види — задъхано казва той.
— Страхотно — мърморя смутено. Нима е решил да предприеме дързък ход? Едно бързо за добро утро?
— Анна — заговаря той й изведнъж изглежда толкова нещастен, че ми се иска да го прегърна. — Животът ми е пълен провал.
Хвърлям поглед назад към огромния замък.
— Хм…
— Няма смисъл да лъжеш за книгата — продължава той. — Мислех, че е шедьовър. Писах я цяла вечност — добавя, сякаш се оправдава.
— Проявил си голяма самодисциплина — отбелязвам плахо. — Това, че тя не… че ние не я одобрихме…
Поклаща глава.
— Романът не струва. Както и всичко друго, което съм правил. Не знаеш какво е — почти проплаква. — Провалям се във всяко начинание, с което се захвана. Заложих на борсата и загубих милион. Купих си състезателен кон, който не спечели нито едно надбягване. Опитах се да стана адвокат… — поклаща глава. — Проклетите изпити. А сега книгата. Не ставам за нищо, нали? Аз съм никому ненужен неудачник. А хората постъпват ужасно с мен. През целия ми скапан живот.
— Знаеш ли, когато се запознах с теб, първото ми впечатление беше, че си малко… старомоден и задръстен. Но все повече се убеждавам, че не си такъв — бързам да добавя.
— Всички ми се присмиват — трогателно споделя той. — Ако не правя опити да се докажа, винаги ще бъде така. Затова ги карам да мислят, че има нещо, в което съм добър, и това е литературата.
— Значи целта ти е… да натриеш носа на тези сноби?
Поглежда ме с лека усмивка и кимва.
— А момичетата? — питам безмилостно. — При първата ни среща подхвърли няколко доста обидни реплики за външността ми.
— И с тях е същото — казва той. — Човек, който изглежда като мен… Всички онези хубавици. Отначало им вярвах — признава с огорчение. — Но после разбирах, че просто ми се подиграват. Нямам вина за това, че съм малко нисък. И че косата ми оредява — обръща се към мен и хваща ръката ми. — Ти си толкова различна, Анна. Не знаеше за Честър Хаус. Имаш свой собствен живот. И истинска кариера — добавя, явно възхитен. — Повече, отколкото имам аз. Моля те да ми помогнеш да намеря призвание… само да ми помогнеш — гласът му издава тъга. — Ако нямах теб, не бих имал нищо.
Отварям уста. Сега е моментът смело да му кажа, че скъсвам с него.
— Ти си единственото хубаво нещо в живота ми — заявява той и за мой ужас избухва в ридания.
Затаявам дъх.
— Недей… не плачи — умолявам го и търся кърпичка. В един от джобовете на шубата има смачкана носна кърпа. — Заповядай.
Шумно издухва носа си и ми подава кърпата обратно.