— Ед твърди, че изглеждам по-добре от Джей-Ло. И че харесва името Джанет.
— Сигурно има и имение, по-голямо от Честър Хаус.
— Ед иска да ме заведе на театър. Ще дойде в Лондон.
— Не може да нощува в нашия апартамент — сопва се Лили, за миг изтръгната от фантазиите си. — Няма място.
— Каза, че има приятели — успокоява я Джанет.
— Не зная как можеш да излизаш с него, Джанет — надменно казва Лили. — Очевидно е голтак.
— Парите не са всичко — заявява Джанет в своя защита.
— Щом не можеш да си намериш мъж, който ги притежава — свива рамене Лили.
— Понякога си голяма кучка, Лили — сопвам се. — Просто млъкни. Ед е много свестен. Какво от това, че не е богат?
— Скъъъпа — провлачено заговаря тя с израз на съжаление. — Искам да кажа, че Джанет заслужава нещо по-добро. Парите са от значение. Понякога дори най-красивите модели не могат да си осигурят прилично съществуване… — с въздишка на задоволство поглежда отражението си в огледалото за обратно виждане. — Но на мен ми провървя. Джанет трябва да помисли за бъдещето си!
— Кариерата й върви добре — отсичам аз.
Джанет свежда поглед към скута си.
— Все едно — прошепва тя с примирение. — Харесвам го. Интересен е. Говори за интересни неща.
— Например работата във ферма.
— Обичам животните — казва Джанет. — Както и да е, ще се видим отново. Във вторник. Ще вечеряме заедно.
— Да, в „Макдоналдс“ — подхвърля Лили.
— Поне не е на деветдесет години като Клод Рание — изтъквам. — Млад е и… — не бих казала „привлекателен“. — Приятен.
— Е, наемът не се плаща с приятна външност — Лили поглежда маникюрите си, докато излизаме на магистрала 25. — А и Хенри е млад и красив. Освен това е богат.
— Явно е и глух — отбелязвам. — Или все още не си му разкрила истинската си същност?
Лили се усмихва самодоволно.
— Той мисли, че съм идеалното момиче за него.
„Нима?“, питам се. Дълбоко в себе си се изкушавам да й кажа какво си говореха онези негодници преди вечеря. Да я предупредя. Но така бих накарала и Джанет да страда. А и точно сега не изпитвам особено съчувствие.
— Кога ще се срещнете отново?
— Може би в събота — отговаря тя. — Ако се съглася да излезем заедно.
— Не прави впечатление на човек, който би търпял да го разиграват — казвам. — Не бива да се държиш с него както с всички други.
— За какво говориш? — невинно пита Лили.
— О, навярно се досещаш, за навика ти да караш мъжете да чакат във входа двайсет минути, докато четеш „Мари Клер“. Да отхвърляш всичките им предложения за ресторант. Да връщаш поръчките. И пред очите им да изхвърляш в кошчето за смет цветята, които са ти донесли.
Виждала съм я да прави всички тези неща и обикновено застаряващите й обожатели не казват нито дума. Освен да й се извиняват.
— Номерата ти няма да минат пред него — предупреждавам я.
— Ще ме приеме такава, каквато съм — заявява Лили и свива рамене. — Той ме харесва.
Спомням си какво каза Хенри за името й.
— Добре, Лили Фрът — отвръщам.
— Млъкни, по дяволите — сопва се. — Гледай пътя. Преди да приемаш съвети за връзката си от Анна, Джанет, не забравяй, че самата тя хвана най-богатото гадже на партито.
— Зная — потвърждава Джанет. — Мисля, че това е фантастично.
Въздъхвам. Жалко, че не съм на същото мнение.
Девета глава
През следващите две седмици имам достатъчно време за размисъл. Марк Суон заминава за Ел Ей, за да редактира последния си филм, а аз оставам в офиса да се грижа за спокойствието и прехраната на Триш Евънс. Доволна, че отново може да ме държи под око, Кити ме кара да й докладвам подробно, а после се втурва да четка егото на Грета и всичките й партньори. Почти всеки ден излиза около дванайсет, за да обядва с някой актьор или импресарио и да го обсипва с комплименти, докато пийват минерална вода „Пелегрино“ и хапват салата с пармезан, а аз неуморно преглеждам сценарии и набирам бележки от нея до Ели Рот. (Твърди, че са твърде лични, за да ги възложи на Клер, но моята теория е, че просто ми показва къде е мястото ми.)
Това не ме притеснява. В четвъртък пристига пакет за мен, изпратен чрез куриерска служба. Отварям го, а Джон любопитно се върти около бюрото ми.
От Суон е. Софтуерен продукт за сценаристи.
— „Файнъл Драфт“? — пита той. — За какво й е това на Триш? Нали вече е написала сценария си?
Да, но не и аз своя, а това струва цяло състояние.
— Е, нали знаеш какви са режисьорите? — отвръщам му уклончиво и хвърлям плика с емблемата на „Федерал Експрес“ в кошчето, за да не види, че е адресиран до мен.
Откривам неподписана бележка: