Унасям се в мечти за няколко секунди. Представям си каменната селска църква и терасата, украсена с цветя. „Бели и жълти“, мисля си. Голяма бяла шатра сред тревната площ, звън на чаши с шампанско и шаферки с все още неясни лица и тъмнозелени рокли, а аз (с творението на Вера Уонг, която присъства лично и върви след мен с безопасни игли в ръце, в случай че се наложи доизпипване в последния момент) гледам всички от високо, защото дори във фантазиите си не съм нежна, красива булка с нормален ръст.
О, хубаво видение. Храната също ще бъде вкусна, а не пилешко от годината на коронацията и студена сьомга, която никой не яде. Бих могла да поканя Брайън и новата му приятелка. Да, с удоволствие бих го направила. Всъщност бих могла да издиря всичките си бивши приятели и когато пристигнат с гаджетата си, нехайно да им изпратя по една въздушна целувка…
Никога не съм предполагала, че ще се омъжа. Освен за някой нещастник като Брайън. Би уредил скапана гражданска церемония, на която дори не е задължително булката да бъде с рокля, а после всички отиват да се почерпят по случая в някой долнопробен ресторант. Мразя гражданските бракове. Какъв смисъл има от тях, освен да знаеш, че ще получаваш издръжка, ако съпругът ти реши да те зареже? Тези сватби ми се струват толкова романтични, колкото да гледам как водопроводчикът поправя сифона. Естествено, това очаквах да получа, ако някой отчаян глупак реши да се обвърже с мен.
— Сериозно ли говориш? — питам. — Наистина ли искаш да се ожениш за мен?
— Не се шегувам, Анна. Имам сериозни намерения към теб. Ти си идеалната жена — заявява той и хваща ръката ми. — Умна си, имаш собствени амбиции, не ме преследваш заради парите ми, добра си и те намирам за доста интересна личност.
— Чарлс… не зная какво да кажа.
„Поласкана съм, но не, благодаря. Това е чест, която не мога да приема“. Такъв би трябвало да бъде отговорът ми, но замълчавам. Не мога да изрека тези думи, защото се страхувам да не остана сама, а той ми предлага избавление от този кошмар.
— Тогава не казвай нищо — съветва ме. — Помисли си. Откакто се запознахме, не съм преставал да мисля по въпроса. Може би една нощ няма да ти бъде достатъчна да решиш.
— Не мога да обещая нищо — казвам.
Чарлс свива рамене и доизяжда последните хапки от суфлето си.
— Не съм обезпокоен. Както отбелязах, ти си изключително умна.
— Много мило, но какво общо има това?
— Е, как… След като поразмишляваш, ще проумееш, че съм прав. Приемаме за даденост, че решенията за любовта и брака се вземат със сърцето, но това е глупаво. Твърде важни са и трябва да ги вземаме с ума си.
Замислено се взирам в него няколко мига.
— Не искам да бързаш — успокоява ме той. — Ще ти дам време.
Знаете ли, ужасно е да бъдеш самотна толкова дълго. Да излизаш с неудачници, които се отнасят с теб като с боклук, да ги търпиш само и само за да имаш гадже. Да мечтаеш за различна външност, а всяка сутрин да се будиш със същото високо, грубовато тяло и невзрачно лице с голям нос. Всички да мислят, че не можеш да си намериш нещо по-добро от отрепка като Брайън… и дори той да те зареже. Шегувам се с това, разбира се. Човек трябва да се надсмива над болката, за да оцелее, нали? Мислех си, че сега, когато ми потръгна в кариерата, ще се избавя от любовните терзания. Просто ще се откажа от романтиката и ще намеря удовлетворение в работата си.
Но кой знае защо, не се получава. Все още търся любов. Виното и приглушеното осветление в ресторанта ме карат да изпитвам известна нежност към Чарлс. Както каза той, след няколко бутилки шампанско, на угасени лампи… сигурна съм, че бих се справила. Освен това го харесвам, а той иска семейство и е готов да ми осигури охолен живот. В главата ми зазвучава песента от „Четири сватби“. Онази, в която се пее, че бракът е край на самотата.
Точно това искам. Да се избавя от самотата. И мога да го получа. Поглеждам Чарлс и усещам силен прилив на благодарност, искрена благодарност. Мисля си: „Обичам те, защото ти си моето спасение“.
— Няма нужда — чувам се да казвам. — С радост ще се омъжа за теб, Чарлс. Много ти благодаря.
Навеждам се над масата и го целувам по устните.
— Господи! — промълвява той и примигва като бухал. — Наистина ли? Това е фантастично. Ще бъдем толкова щастливи.
— Зная — съгласявам се и отпивам още една голяма глътка вино.
Чарлс плаща сметката и се качваме в такси.
— У дома ли искаш да се прибереш? — пита той.
Поклащам глава. Щом ще се женим, ще трябва да спя с него, така че е най-добре да свикна с това още сега. И аз мога да разсъждавам логично.