— Да отидем в апартамента ти — предлагам, снишавайки глас.
Усмихва ми се.
— Разбира се.
Галантно целува ръката ми. За миг ми се завива свят, но опирам чело на стъклото и се заглеждам в дъждовните капки, които проблясват като скъпоценни камъни. Опитвам се да не мисля за това, което предстои. Чарлс, изглежда, разбира как се чувствам. Отмества ръката си и се заглежда през другото стъкло. Благодарна съм му, че не е твърде настойчив.
Когато спираме пред кооперацията, дава щедър бакшиш на шофьора и ми подава ръка да влезем заедно във входа, което е или кавалерски жест, или просто хитър начин да ми помогне да вървя изправена. Залитайки, влизам в апартамента и той ме завежда право в спалнята, която изглежда както очаквах: уютна, със светлобежови чаршафи и етажерки за книги, но нищо секси.
— Ще отида да се освежа — казвам нехайно.
Има малка самостоятелна баня с вана, без душ. Отчаяно започвам да ровя в аптечката за паста за зъби. Не откривам, така че се налага да използвам само вода. Изплаквам устата си с ментов лосион за свеж дъх и приключвам с ритуала. Събличам се и със стиснати зъби се връщам в стаята, полагайки неимоверни усилия да не изглеждам изплашена. Все пак ще бъде просто секс. Правила съм го и преди. Никога не ми е харесвало, но какво от това? Ходенето на зъболекар също е неприятно, но е неизбежно, нали?
— Идвам, дори и да не си готов — казвам шеговито и съблазнително пристъпвам напред. Но в стаята е тъмно като в рог и се препъвам в ръба на килима, който се затъва леко, и в резултат тупвам на пода.
— По дяволите, добре ли си? — пита Чарлс някъде в мрака пред мен.
— Да — отвръщам, но се чувствам като пълна глупачка.
— Ще светна лампата — казва той.
— О, не, недей — умолявам го. За нищо на света. Не зная каква е причината за ужаса, който ме обзема. Вероятно е мисълта, че ще ме види гола и възглавничките от тлъстини около кръста ми ще го отблъснат, или опасенията за моята реакция при вида му такъв, какъвто майка го е родила. Толкова е нисък, особено в сравнение с мен. И съм сигурна, че ребрата му се броят, щом е толкова кльощав…
— Добре — обажда се той с облекчение. — Върви направо. Да… да… Ето тук.
Залитам напред и усещам допира на пухения юрган.
„Не е кльощав — казвам си. — Само е слаб. Не е нисък, просто… дребничък“. Иска ми се да попитам дали можем да започнем с двете бутилки шампанско сега, но не се осмелявам. Би прозвучало твърде жестоко. Освен това съм замаяна достатъчно. Не искам да изпадна в пълно умопомрачение и да му се нахвърля. Едва ли би се заблудил, че е от страст.
Пропълзявам в леглото. Чарлс е отметнал завивките, протяга костеливата си ръка (да, наистина е костелива) и я плъзга около закръглената ми талия.
— Не се тревожи за нищо — успокоява ме. За миг ми хрумва дали не може да чете мисли, но осъзнавам, че просто е усетил как цялата съм скована от напрежение. — Всичко ще бъде наред.
Старае се, нежно ме докосва, гали ме и не е толкова неприятно, колкото очаквах. Поне не ми причинява болка. Но ме кара да се чувствам гузна и засрамена и единственото, което искам, е всичко да приключи по-скоро. Не трае дълго. Чарлс не говори, само сумти. Всичко свършва за две минути, през които, макар да ми се струват безкрайно дълги, си повтарям, че това няма да бъде проблем и ще свикна.
После ме кара да се обърна, целува ме по рамото и почти веднага заспива. Леко похърква, а аз си мисля, че няма да мога да мигна цяла нощ, но скоро тялото ми се отпуска и се унасям.
— Добро утро, поспаланке.
Примигвам. Не съм сигурна къде се намирам. Изведнъж си спомням. Чарлс се е надвесил над мен като Ричард Гиър над Джулия Робъртс в „Хубава жена“. С известна разлика в размерите. Би изглеждал жалък пред Ричард Гиър.
О, не, да не би да иска едно бързо за добро утро? Инстинктивно се загръщам с мекия юрган, но виждам, че той е напълно облечен — сив костюм, бяла риза с ръкавели и смешна розова вратовръзка. Не предприема агресивни ходове към голото ми тяло.
— Колко е часът?
— Девет и петнайсет.
— О, по дяволите, закъсняла съм — скачам от леглото, светкавично се втурвам към малката баня и затръшвам вратата, за да не му дам възможност да огледа голата ми плът на утринна светлина.
— Не можеш ли да си вземеш свободен полуден? — пита, почуквайки тихо на вратата.
Леко я открехвам, за да види само лицето ми.
— Не мога. Ужасно съжалявам. Трябва да отскоча до вкъщи да облека чисти дрехи. Ще стигна най-рано в десет и половина. Кити ще ме убие!
— Кажи, че си на среща със сценарист — предлага той. — Всъщност, това е истина.