Чарлс упорито се старае да заслужи наградата „Гадже на годината“. Следобед изпраща двадесет и четири кървавочервени рози в офиса ми, които предизвикват въздишки на искрена завист у повечето момичета (новината се е разчула тридесет секунди след като Шарън се отдалечи от бюрото ми). После се обажда, за да ми съобщи, че е направил резервация в „Айви“ за вечеря, защото е шик и е близо до работата ми. Пита дали „Джейн и Люси“ биха искали да дойдат. Отказвам от тяхно име.
— Ще трябва да съобщим на всички — въодушевено настоява той. — Мислех да започнем от приятелките ти. След родителите ти, естествено.
Мама и татко! Изведнъж започвам да се чувствам виновна, когато осъзнавам, че бях забравила за тях. Разбира се, че трябва да им кажа.
— А твоите?
— И двамата са покойници — отговаря. — Ако бяха живи, нямаше да бъда собственик на Честър Хаус.
— Да, вярно.
— Но сега имам теб! — казва го със задоволство. — Ти ще бъдеш моето семейство.
— Разбира се — уверявам го.
— Искам да пусна съобщения в пресата. Трябва да направим тържествен годеж. Ванна много ще се зарадва.
— Несъмнено — съгласявам се.
— Бихте могли да го планирате заедно — предлага Чарлс. — Тя умее да организира тържества. Ще бъде голям прием с много гости. Всички твои приятели.
— Точно така — повтарям. Всички мои приятели? Кои са те? Джанет и Ванна със сигурност. Лили и Шарън… може би. Клер Едуардс. Хм, няма други.
Е, освен Марк Суон. Побиват ме хладни тръпки при мисълта да го поканя. Не мога да си обясня защо. Лили и Шарън няма да го оставят на мира, но така или иначе вече е свикнал с подобен род държане.
Не зная защо, но определено не искам да присъства на сватбата ми. Не ми се струва добра идея да смесвам професионалния и личния си живот. Вече имам сериозна кариера. Като сценарист. Да, аз съм бъдещ сценарист. Излишно е да обърквам живота си. Точно това е.
— Ще отидем да се видим с тях в неделя на обяд. Около единайсет.
— Какво?
— С родителите ти — търпеливо казва Чарлс. — И по-добре да използваш „моля“ вместо „какво“, скъпа.
— О, да, разбира се — отвръщам, опитвайки се да изразя повече ентусиазъм.
— Нямаш нищо против, нали? — пита плахо.
— Нямам. Просто ми се струва, че нещата се развиват твърде бързо. Но е страхотно — добавям веднага. — Пусни съобщения в пресата.
— Добре. Предупреди родителите си да ги изрежат и да ги запазят — съветва ме. — Вдругиден. Доскоро, скъпа.
— Доскоро, скъпи — отвръщам покорно. Ще трябва да свикна с това обръщение. Изведнъж се виждам след десет години — достолепна провинциална дама с румено лице, загрубяло от вятъра и слънцето, с шуба и гумени ботуши, която крачи през земите си, за да нагледа конете или нещо друго. И често употребява думи като „чин-чин“.
Малко е потискащо и свеждам поглед към рубина и диамантите, за да повдигнат настроението ми. Това помага. Толкова са ярки и бляскави, сякаш на пръста ми искри фойерверк.
Телефонът звънва отново. Очаквам да чуя Чарлс, но този път е Ванна. Познавам я по пронизителния радостен вик, носещ се на честота, която улавят само кучешките уши.
— Скъпааа! — успява да произнесе, след като писъкът заглъхва. — Страхотна си! Невероятна! Фантастична! Великолепна!
— Говориш, сякаш току-що съм добила свръхестествена сила — отбелязвам.
— Така е! — крещи приятелката ми. — Рентгеновите очи са нищо в сравнение със силата да се сдобиеш с огромно имение само с една-единствена дума: „да“ — въздъхва. — Гордея се с теб, Анна. Знаех си, че ще успееш. Толкова години просто си чакала идеалния мъж. Сигурно си ми благодарна, че те излъгах за онази вечеря у дома.
— Значи си признаваш — промърморвам.
— Е, малка невинна лъжа. А виж до какво доведе! Ще намина да те видя.
— Все още съм на работа.
— Ще те взема.
Почти пет и половина е. Поглеждам към офиса на Кити. Вътре е, с Ели Рот, и вероятно обсъждат скалъпените ми доклади. Обикновено се мотая в тук до шест или по-късно, но с моя късмет Рот ще излезе, с неизменния си шикозен костюм, ще ми зададе твърде много неудобни въпроси и ще ме хване с моя сценарий. Суон смята, че направо се побърква при мисълта, че не той взема решенията за „Майката на булката“.
Питам се какво ли прави Марк в Ел Ей сега. Както и да е, няма значение.
— Добре, но побързай — казвам на Ванна.
— На една пряка от теб съм, скъпа — отвръща ми глезено. Офисът й се намира в Ковънт Гардън. — Тръгвам веднага.
Пристига след десет минути. От нея лъха безкрайна самоувереност. Или по-скоро „Шанел“ № 19. Трудно ми е да преценя. Излиза от асансьора, неотразима с тясната си черна рокля, вероятно „Азедин Алая“, страхотна чанта „Прада“ — имитация на крокодилска кожа, невероятни сандали с висок ток в стил петдесетте и големи шикозни очила. Въпреки ниския й ръст — дори с осемсантиметров ток достига едва метър и шестдесет и пет — хората се отдръпват да й сторят път. Вдъхва такова страхопочитание, че пред нея Кити би изглеждала като Антея Търнър.