Изведнъж ми се приисква просто да прекарам една спокойна вечер в малкото ни жилище, на удобния диван, целият в петна от кафе, с убийствено красивите си съквартирантки, от които не мога да се вредя за банята. Забързвам, почти тичам и въздъхвам с облекчение, когато най-после стигам тясната уличка до книжарницата, влизам във входа и се качвам в стария асансьор с размери на ковчег.
Това е просто безпокойство, нали? Страх от промените, който е ужасно глупав, защото досега единственото, от което се боях, бе да не прекарам така целия си живот.
С широка лъчезарна усмивка на лицето, рязко отварям вратата. И двете са там. Джанет прелиства списание със слушалки на ушите, а Лили бъбри по телефона. Няколко пъти чувам „скъпи“ и „миличко“, но това не означава непременно, че разговаря с мъж.
— Здравейте! — казвам въодушевено. — Имам страхотна новина!
Не ми обръщат внимание.
— Страхотна новина! — скандирам като американска мажоретка.
— Ако обичаш… — процежда Лили през зъби.
С пръсти на слушалките, Джанет се обръща към мен. Запява фалшиво заедно със записа.
— Ти също млъкни! — изръмжава Лили. — Извинявай, скъпи — гука в телефона. — Нямам миг спокойствие…
Енергично ръкомахам и въртя пръсти като зайчето на „Плейбой“, но все още не забелязват.
— Сгодих се! — крещя.
Номерът се оказва сполучлив. Лили никога не е разбирала от намеци. Казва бързо:
— Ще звънна пак, скъпи, чао — затваря. — Какво?
Джанет сваля слушалките си.
— Какво?
— Сгодих се!
Протягам ръката си към тях, раздвижвам я. Един от последните лъчи на залязващото слънце пада върху рубина и разпръсва червени отблясъци из цялата стая.
— Боже мой — изумена е Джанет.
— Не. Не е възможно — отсича Лили.
— Но е истина — заявявам гордо. — Чарлс ми направи предложение. Приех.
— Ааа! Ааа! — разкрещява се Джанет. Скача от стола и се втурва към мен като подивяла красива маймунка. — Ааа!
— Шшт — шъткам й изплашена, че съседите ще се обадят в полицията.
— Не вярвам — мърмори Лили. — Честър Хаус. Итън Скуеър — изглежда пребледняла. — Честър Хаус — повтаря. После леко се отърсва. — Поздравления — успява да изрече, макар и с усилие. Сякаш сме били конкурентки във финалния кръг на „Поп идол“ и по някакво чудо съм спечелила аз. — Покажи ми пръстена — настоява с фалшива усмивка.
Трябва да призная, че поне се старае. Протягам ръка към нея.
— Господи — развълнувано бъбри Джанет. — Супер!
— Хубав е — Лили втренчва поглед в пръстена. Придърпва ръката ми по-близо.
— Правоъгълен рубин, около четири карата, прозрачен, два стъпаловидно изсечени диаманта, по два карата всеки, съвършена изработка, степен на яркост D, прозрачност… хм. S11-12 — рецитира тя.
— Лили разбира от бижута — обажда се Джанет. — Получавала е толкова много.
Но не и толкова скъпи. И двете го знаем. Личи си, че умът й не може да побере как се е стигнало дотук. Гледа като дрогирана. Тя, най-лъчезарната, най-прелестната блондинка, най-нежният модел, да бъде надмината от една дебелана с голям нос.
— Какво означава това? — питам невинно.
Лили преглъща.
— Цената ли? Около тридесет хиляди — заключава тя.
Тридесет хиляди лири? Завива ми се свят. Чарлс скри етикета с цената от мен, когато избирахме пръстена. Иска ми се веднага да го сваля и да го заключа в сейф.
— След сватбата ще бъде твой завинаги — продължава тя. — Ценна движима собственост — добавя замечтано.
— За какво говориш? Те няма да се разведат — застъпва се за мен Джанет. — Мисля, че е чудесен. Поздравления, скъпа — целува ме по бузата.
— Благодаря, Джей-Ми — отвръщам и обвивам ръка около тънката й талия.
— Е, браво — Лили отново полага усилие да се усмихне. — Бива си те — добавя тя и бързо извръща глава. Наистина е пребледняла. — Уморена съм, ще си легна. Поздравления — повтаря отново с половин уста.
Трогната съм, че поне проявява учтивост.
— Предполагам, че скоро и ти ще получиш такъв — казвам й. — От Хенри.
— Да — Лили отново се опомня. — Несъмнено. Той е червив с пари — по-скоро убеждава себе си. Но не изглежда сигурна. — Лека нощ, момичета.
Влиза в стаята си и тихо затваря вратата. Джанет отново ме прегръща, сякаш е в неведение за настроението на Лили.
— Това е страхотно, Анна. Разкажи ми всичко, с подробности. На колене ли застана? Каза ли ти, че си голямата любов на живота му или нещо подобно?
„Не, не и не“.
— Беше най-обикновен разговор, но ми хареса — казвам, сякаш търся оправдание, но не мога да се сдържа. — Впрочем и аз съм доста уморена, така че също ще си легна. До утре.