— Добре — несигурно отвръща Джанет. — Фантастична новина! — провиква се зад гърба ми, докато се оттеглям.
Затварям вратата на малката си спалня и усещам как учестеният ми пулс се успокоява. Слава богу, че всичко свърши. Остана само да кажа на мама и татко. Вземам моя господин Мечо, забележително име за плюшено мече, притискам го към гърдите си и се отпускам изтощена на леглото, с дрехите. Преди да затворя очи, за последен път поглеждам искрящия камък на пръста си за кураж, но в стаята е тъмно и не мога да видя блясъка му.
„Има още един човек, на когото трябва да кажа“, мисля си, докато се унасям.
Марк Суон.
Десета глава
На сутринта се събуждам малко дезориентирана. Може би, защото съм заспала отвита и ми е студено, а може би, защото си легнах с дрехите, без да съм пияна. Бързо ги свалям, пъхвам ги в коша за пране и обличам захабения си хавлиен халат, за да не разберат всички каква мърла съм.
— Добро утро на бъдещата булка! — весело ме поздравява Лили, когато излизам от стаята си.
Сепвам се, но изведнъж си спомням всичко.
— Можеш да вземеш душ — добавя благосклонно. — Джанет вече тръгна. За снимки. Не зная кой би проявил интерес към нея — добавя с нотка на презрение.
— Вероятно „Вог“ — застъпвам се за приятелката си.
— Да бе — подигравателно отбелязва Лили. — Впрочем можеш да ползваш шампоана ми „Авида“, ако искаш — предлага с крайно нетипична щедрост.
Ококорвам се.
— Сигурна ли си?
— Разбира се. Знаеш, че нещата ми винаги са на твое разположение — подхвърля нехайно. — Всичко мое е и твое.
— Добре ли си? — питам я шеговито. Тя слага чертички на флаконите си докъде ги е използвала и все заплашва, че ще ме съди за кражба, ако ползвам дори капка от скъпите й мазила. Но я надхитрявах. Изтривах белезите, а веднъж дори изсипах всичката й пяна за вана и я замених с евтина, а тя не забеляза разликата.
— Разбира се — бърза да ме увери. — Познаваш ме, споделяме всичко една с друга — чаровно ми се усмихва. — Трябва да поддържаш красотата си, за да изглеждаш добре като булка.
Какво да поддържам?
— До сватбата има много време — отбелязвам. Явно Лили е поразмишлявала и се страхува, че може би това, което е мое, няма да бъде и нейно. Но няма причина за безпокойство. Ако зависи от мен, не бих имала нищо против да поживее една година в някоя от многобройните стаи за гости в Честър Хаус. Изведнъж ми се приисква наистина да дойде там. Отчаяно бих се вкопчила във всичко познато, дори в нея.
— О, знаеш какъв е Чарлс. Сигурно скоро ще определи дата — казва Лили.
Аз също съм убедена в това.
— Каза ли на родителите си?
Не. Решавам да го направя точно в този момент. Набирам номера, нетърпелива да се отърва от този товар час по-скоро, и изпитвам облекчение, когато се свързвам с телефонния секретар.
— Здравейте, мамо и татко. Аз съм, Анна — започвам, макар и да е излишно да се представям. — Имам чудесна новина, ще се омъжвам. Той се казва Чарлс Доусън и е… — какво да кажа? — … писател. Не исках да чуете това от секретаря — това си е опашата лъжа. — Но Чарлс настоява да публикува съобщения в пресата, така че трябваше да се погрижа да го узнаете от мен. Много е добър, ще го харесате. Ще ви се обадя отново, дочуване!
Затварям с чувството, че от плещите ми е паднал цял тон. Не бих понесла въпросите им: „Какво? За кого? Откога се виждате? Защо не си ни запознала с него? Ще може ли да ти предложи стандарта, с който си свикнала?“ Е, с последното би се справил дори Брайън. При моя стандарт сандвичите от заведения за бързо хранене са върхът на лукса.
Все пак не мога да отлагам вечно. Мислено си обещавам довечера да им звънна. Иначе рискувам, когато им представя Чарлс, да заподскачат около него като кученца, щом разберат какво състояние притежава. Представям си ги. Трябва да предотвратя това, да ги предупредя, че противно на всички закони за вероятностите (освен в очите на баща ми) аз, Анна Браун, ще се омъжа за богат човек.
— Да излезем да си избереш булчинска рокля — предлага Лили. — Зная един страхотен бутик… влиза се само с покани, но щом си с мен, нямаш проблем.
Сепвам се.
— Не мога. Имам работа.
Тя нацупва устни.
— Все още ли не си напуснала?
— Нямам намерение да напускам — сещам се за комедията си. Изгарям от нетърпение отново да се заема с нея. В началото на втората част съм.
— Е, изборът си е твой — казва с неохота. — Щом държиш да се трепеш за жълти стотинки, когато не е нужно…
— Жените трябва да работят, Лили — изказвам мнението си. — Имаме нужда от независимост и собствена кариера.
— Мили боже. Защо? — недоумява тя.