— Ще се опитам.
— Научи я да играе компютърни игри — предложи той неочаквано. — Ти си толкова добра в тях, скъпа. Може би така ще си намери нова работа…
Катрин работеше във фирмата на Питър.
— Нали не са я уволнили?
— Не, но не мисля, че тя иска да остане. Това не е подходяща кариера за моята Катрин. Да моли разни нахални младоци, на които бездруго им плащат прекалено много, да се местят в нова компания.
По-рано татко смяташе, че намирането на ръководни кадри за бизнеса е много отговорна работа.
— Би могла да пише рецензии за компютърни игри като теб, скъпа. Ти се справяш толкова добре — продължи татко. — И си прекарваш чудесно, нали? Никакъв стрес в работата.
— Ами да. Колкото до това… — подхванах аз, но после забелязах въодушевеното изражение на баща си.
Винаги аз бях дъщерята с вкус към приключенията. Като момче, като сина, когото не бе имал. Щеше да бъде съкрушен, ако го разочаровам. Все ми казваше, че от всичките си деца именно мен смята за най-преуспяла. Защото винаги се чувствах щастлива.
— Беше хубаво — внимателно продължих аз. — Но реших да опитам… в друга сфера.
— Каква друга сфера? — попита татко. — Но защо? Ти обичаш компютърните игри. „Донки Конг“!
Защо всички повтаряха все „Донки Конг“?
— „Космически нашественици“! — подсказа ми той. — „Пак Ман“! Все страхотни неща.
— Ами да. Но нали разбираш, малко детински — подхвърлих аз.
— Детински ли? Глупости. Това е голям бизнес и ти го знаеш. Хората вече не си купуват дългосвирещи плочи, купуват си „Донки Конг“ — убедено заяви татко.
— Да, но искам да опитам нещо ново.
— Не могат да те задържат на едно място, нали, Луси? — попита той. — Какво ще правиш сега?
— Ще започна в една агенция за недвижими имоти — изтърсих аз.
Татко ме изгледа притеснено.
— Ето я отбивката, татко! — напомних му аз и добре че трябваше да завие, защото така успя да избегне един камион, който идваше насреща. Боже, разминахме се на косъм! И не ставаше дума само за камиона.
Отбихме по пътя за нашето село и аз се поинтересувах как е мама. Само и само да сменя темата. После щеше да се вдигне шум около пристигането ми, всички щяхме да идем в стаята ми, а после и до магазина, за да си купя четка за зъби. Каквото и да е, само да не се налага отново да се връщаме на този въпрос. И бездруго денят бе тежък и не мислех, че ще мога да понеса разочарованието върху лицето на татко. Прекалено много го обичах.
— Луси! О, ето я Луси! — извика мама.
Звучеше безкрайно щастлива. Излезе от кухнята, цялата в брашно и със зачервено лице; сигурно пак бе стояла надвесена над фурната. Майка ми имаше натрапчивия навик непрекъснато да отваря фурната, за да провери дали яденето вътре няма да изгори. Вероятно затова всичките й ястия бяха полуизпечени.
Прегърнах я.
— Какво готвиш?
— Наденички — тя се намръщи. — Но ги изгорих.
— Може ли да си взема една? — много обичах наденички. А и това сигурно означаваше, че са целите розови и сурови по средата.
— Е, щом искаш — мама изглеждаше доволна и се появи с голяма табла с наденички, златистокафяви и, идеални на вид. — Само че направо са изгорели.
Взех си една и я погълнах наведнъж.
— Изгоряла ли е? — притеснено попита мама.
— Не. Прекрасни са. Може ли да си взема още една?
— Взимай колкото искаш — мама направо почервеня от удоволствие.
— Това е моето момиче — възхитено отбеляза татко. — Хапваш като мъж, нали, Луси?
От горния етаж се чу трополене и оттам се появи Катрин.
— Катрин! — станах и я прегърнах.
Изглеждаше ужасно. Съвсем не беше мърлява обаче. Никакви размъкнати панталони, безформени блузи или мръсна и мазна коса. Това просто не беше в стила на Катрин, както и на която и да е от сестрите ми. Ако някога видех Катрин по анцуг, щях да си помисля, че е обладана от зли духове. Носеше спортна тъмносиня рокля с голяма обърната яка, разкроена пола и елегантни обувки с нисък ток. В нейния свят това сигурно се смяташе за удобно облекло. Освен това беше гримирана, съвсем леко, но пък Катрин не беше се появявала без грим от деня, в който бе навършила седем. Сега имаше с малко по-тъмен фондьотен и кафеникав руж, бежови сенки върху клепачите и съвсем малко спирала на миглите.
Очевидно спиралата беше водоустойчива. Защото явно бе плакала. Това имах предвид, когато казах, че изглежда ужасно. Очите й бяха зачервени и имаше големи тъмни кръгове, които коректорът не можеше да прикрие. Кожата й под фондьотена беше бледа. Имаше измъчен вид, сякаш не е спала цяла седмица.
— Здравей, братко — това беше обръщението, с което ме наричаше още от времето, когато престанах да играя с кукли и вместо това се занимавах с крепости. — Толкова се радвам да те видя!