— Какво прави той тук? — попита Катрин. — Ем и бездруго заминава за Лондон утре. Можеше да я остави поне за една вечер, за да си поприказва тя с теб.
— Може би просто не е могъл да издържи далеч от нея — предположих аз. И на мен ми беше станало неприятно, но не исках да се цупя.
— Или пък да е дошъл само да й даде някой нов подарък.
— Или иска да я води на конференция на лицензираните земемери.
Катрин се ухили. Още не бе забравила онзи път, когато Джордж носеше значка, на която пишеше „В джунглата на недвижимата собственост търсете лицензиран земемер“ и имаше картинка на боа удушвач.
— Ами да — съгласих се аз.
Емили го обичаше, така че какво да направим? Задънена улица в общи линии. Реших, че в крайна сметка може и да не е толкова лошо. Поне щеше да разсее Катрин, макар и да ставаше дума за противния Джордж Грийн.
Хванахме се за ръце и влязохме вътре заедно.
— Здравей, Джордж — поздрави Катрин с похвално бодър тон.
Той стоеше прав — с целия си ръст от метър и деветдесет, — надвесен над Емили, която бе приседнала на ръба на стола пред него. На лицето му имаше самодоволна усмивка.
А после и двете забелязахме, че Емили е със зачервени очи. Като Катрин, само че подпухнала, сякаш скоро е плакала. А мама се суетеше наоколо. Татко пък стоеше до отворена бутилка „Вьов Клико“ и държеше две високи чаши.
— Ето ги и тях, ето ги и тях! — възкликна мама. — Скъпи мои, Емили има новини!
— Познайте! — извика Емили, макар че и двете вече се досещахме. — Джордж току-що ми предложи! Ще се женим!
Протегна лявата си ръка. Вместо модерния оранжев пръстен с розови перли там се мъдреше обикновен еднокаратов диамант. — Не е ли най-прекрасният пръстен на света! — възкликна Ем без капка ирония.
Но все пак погледна притеснено към Катрин. Нямаше защо да се тревожи. Катрин никога не би развалил празника й.
— Така е! — излъга Катрин. Втурна се и сграбчи ръката на Ем, преди да се впусне във възторжени излияния колко е красив. — Много се радвам за теб, Ем, толкова съм щастлива… Джордж, пръстенът е прекрасен.
— Добре дошъл в семейството, Джордж! — сърдечно го поздравих аз. Бих го прегърнала, но реших, че ще го изплаша. Затова само здраво стиснах ръката му. Той явно се зарадва на жеста ми и измърмори:
— Да, благодаря.
Красноречието не беше сред основните социални умения на Джордж.
— Шампанско! — лицето на татко направо грееше. — В чест на Емили и нейния чудесен мъж!
— Да, моля — едновременно се обадихме и двете с Катрин. Грабнахме чашите си като удавнички и си разменихме тайничко многозначителни погледи.
— Чудесно е, скъпа — обърна се татко към Емили. — Джордж е най-добрата сделка на пазара. Нали така, Джордж?
Той само пристъпи от крак на крак и изсумтя нещо неясно, докато Ем го гледаше с обожание. О, да, татко вече бе започнал да канонизира Джордж за светец.
— Схванахте ли? — реши да подскаже татко. — Лицензиран земемер… на пазара… нали?
Всички се постарахме да се засмеем.
— Май нямам нищо специално за вечеря — притеснено се обади мама. — Щях да предложа пиле, но го изгорих. А и бездруго нямаше да стигне за всички…
— Не се тревожи — каза татко. — Всички ще идем да хапнем в ресторанта.
Слава богу! Това бе най-добрата идея, която бях чула през този ден. И щях да си пийна бира. Цялата тази работа с отпиването на малки глътки шардоне можеше да почака до понеделник.
Вечерята в ресторанта беше същински кошмар. Джордж седеше мълчалив като пън. Емили не спираше да го хвали. Татко й пригласяше. Мама се притесняваше за организацията на сватбата. Катрин непрекъснато задаваше куп въпроси с бодър тон, за да прикрие мъката си. А аз просто си седях до тях.
На фона на всичко това загубата на работата и най-добрия ми приятел някак не изглеждаше толкова значителна. Но поне нямаше да ме разпитват. Последвах примера на Джордж и изядох чилито си с месо в относително мълчание, като от време на време подхвърлях някоя добра дума за Джордж или за пръстена, в зависимост от случая.
Беше много егоистично от моя страна — нелепо егоистично. И много се срамувах, че мисля така. Но цялата тази емоционална буря наоколо ме караше да изпитвам ревност. Разтърсващата болка на Катрин, както и сияйното щастие на Емили. Сестрите ми, моите стилни, добре облечени, женствени сестри водеха такъв живот — живот, в който те сполетяват голяма любов и големи нещастия.
А аз просто се мотаех и си живеех като ученичка, която никога няма да порасне. О, и приятелите на Оли ми се присмиваха зад гърба ми.
Беше неописуемо потискащо. Сръбвах от бирата си и се питах дали мога да променя нещата. Вероятно да. Вече имах изкуствени нокти и дълга филирана коса. Сигурно можех да взема назаем от дрехите на сестрите си и това щеше да е достатъчно; да започна нова работа да стана различен човек. По-добър човек. Да се превърна в жена, която мъжете харесват повече, отколкото един приятелски разговор пред спортния канал на телевизора…