Младият мъж ме погледна без особено въодушевление.
— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице? — попита той.
Гласът му бе ужасно плътен. В сравнение с него и принц Чарлс звучеше като Дейвид Бекъм.
— Хм, да — обадих се аз. По-уверено! — Тук съм за среща с Тод Мейл.
Лицето му поомекна.
— А имате ли уговорен час за срещата с господин Мейл? — попита той.
— О, да — отговорих аз и стиснах по-здраво списанието си. Бях много нервна. — Аз съм… изпраща ме Оли Маклауд? — заявих високо. — Тук съм за мястото на рецепционистка? — защо всичко, което излизаше от устата ми, звучеше като въпрос?
Той примигна.
— Вие ли?
— Самата аз — шеговито отвърнах.
Той изобщо не изглеждаше развеселен. Отново се звънът на камбанката и вратата се отвори. Влезе един японец. Младият мъж ме избута бързо настрани и ми просъска:
— Седнете тук. И не казвайте нито дума. Господи Окинсака, коничиуа. Много се радваме да ви види отново, сър — произнесе той с нормалния си глас, като се поклони ниско. — Проучихме няколко имота в нашето портфолио и подбрахме…
Изчервих се още по-силно и се запътих към мек диван. За нещастие, списанието ми реши да се разтвори. За мой ужас, куп лъскави картички и рекламни брошури изпаднаха отвътре и се разпиляха навсякъде по мекия сив килим. Наведох се рязко, за да ги вдигна, но токчето на обувката ми се закачи за крака на масата, преди да разбера какво става, се препънах и ударих глезена си в дървото. Паднах по лице на дивана, а пола ми се вдигна над кръста, като разкри дебелия, поделен на дупето чорапогащник, обут върху чифт снежнобели бикини от „Маркс и Спенсър“. Или поне някога са били снежнобели.
Чух собствения си глас, който отекна в тишината, макар и леко приглушен от тъмносинята рокля, затъкнал устата ми:
— О, мамка му! — е, вярно, не беше най-блестящото представяне на света. Но затова пък се съвзех много бързо и оправи нещата. Дръпнах надолу полата си и седнах много изискано на ръба на дивана. Жените и младият мъж ме зяпаха с ужас.
Какво би направила Виктория?
— О, божичко! — възкликнах аз и се усмихнах мило. — Колко съм непохватна.
Също като на Уимбълдън, всички глави се обърна едновременно към клиента японец. Той се усмихваше широко. Дори можеше да се каже похотливо. Поклони се към мен и се усмихна, така че и аз отвърнах на поклона му.
Това, изглежда, не впечатли особено жената, която седеше най-близо до мен — слабичка брюнетка с бежова жилетка и блуза, комбинирани с пола от туид. Тя ме погледна и направи отвратена физиономия.
— Извинете ме за секунда, сър — обади се предвзето младият мъж. Отново се поклони ниско, приближи се до мен и като се наведе до ухото ми, просъска: — Очевидно не сте подходяща за този офис, госпожице. Моля ви, напуснете.
Да напусна?
Пребледнях. Нима нямаше да ми дадат шанс?
— Вие ли сте… Тод Мейл?
— Не. Разбира се, че не съм господин Мейл — ядосано прошепна той. — Аз съм Джеймс Фосбърт-Смайт.
— Е, аз трябва да се срещна с господин Мейл.
Не помръднах изобщо, макар че почервенях като рак. Беше ужасно. Този човек не разбираше ли? Трябваше да получа тази работа. Нямах пари, нито къде да живея.
— Господин Мейл не е тук, а в негово отсъствие аз съм мениджър на офиса. Вие не сте подходяща. А сега незабавно напуснете.
Замислих се дали да не го заплаша, че ще направя сцена. Но как бих успяла да направя нещо по-ужасно от това да покажа бельото си пред важен клиент? Май вече бях изиграла този коз. Пък и Оли ме бе помолил да не го излагам. Не можех да съсипя отношенията му с тази фирма, в която работеха такива надути и безчовечни типове…
— Много добре — заявих аз с цялото достойнство, което успях да събера. — Тръгвам си.
— Опитайте се да го направите възпитано — каза Джеймс.
В очите ми напираха сълзи на унижение. Е, да, бях се спънала. Но случайно, нали? А колкото до ругатнята, просто ми се беше изплъзнала от устата, не беше нарочно. Щях ли да си навлека този ужасен стягащ чорапогащник, ако исках да дойда и да изложа всичко на показ?
Решително преглътнах буцата в гърлото си и високомерно им пожелах:
— Приятен ден на всички.