— Добро утро на всички! — поздравих с тъничко гласче. Трябваше да прозвучи задъхано чуруликащо като на Виктория, но вместо това излезе като граченето на патока Доналд, така че бързо се върнах към нормалния си глас: — Прекрасно време.
Всички вече седяха там, зад дъбовите си бюра върху сивия килим. Трите жени носеха същите тоалети като вчера, а Джеймс отново бе облякъл шит по поръчка костюм. Явно тази идея с „основния гардероб“ бе много широко разпространена.
Никой не вдигна поглед от компютъра си. Всички продължиха да тракат по клавишите.
— А къде е Тод? — попитах аз и отметнах косата си.
Джеймс вдигна очи.
— Трябва да го наричаш господин Мейл.
— Добре тогава, господин Мейл.
— Не е тук. Няма да идва днес — каза момичето, което бе най-близо до мен. Беше бледа брюнетка с люлякова рокля и подходяща жилетка; косата й бе вдигната на сложен кок.
По дяволите!
— Няма ли? — посърнах аз.
— Не, няма — язвително отвърна средното момиче. Поклати глава, имитирайки жеста ми. Тя също беше брюнетка, с масленозелена кашмирена блуза, останалото не виждах какво е. Но блузата подхождаше чудесно на люляковата рокля на първото момиче. Зачудих се дали не планират заедно тези неща.
— Днес ще докладваш на нас — обади се и последното момиче. Нейната коса имаше леко червеникав оттенък и беше с кремава копринена риза под бледосиньото си сако, а тоалетът й се допълваше от огромен наниз от перли. Уха! Прииска ми се и аз да можех да си позволя истински перли.
— Добре — насилих се да се усмихна аз. — Много добре. Да се запознаем. Аз съм Луси Евънс. Тод… господин Мейл ме назначи за рецепционистка.
— Благодаря ти, Луси, но вече го знаем — усмихна се заядливо Джеймс Фосбърт-Смайт. — Макар че той, естествено, не те е назначил, а те взе на двумесечен изпитателен срок, за да прецени дали ще иска да те назначи.
— Точно така — съгласих се аз. Стараех се да звуча уверено, но гласът ми леко заглъхваше.
— Тези дами — представи ги Джеймс — са Джейд Мидълтън — първото момиче наклони глава около сантиметър, без да се усмихва, — Бъфи Колвърт — Бъфи ме пренебрегна напълно — и Мелиса Траубмън. Те са сътруднички на господин Мейл.
— Джейд, Бъфи, Мелиса — кимнах. — Приятно ми е да се запознаем.
— Позволено ти е да се обръщаш на малко име към останалите от екипа, с изключение на господин Мейл — студено заяви Джеймс, — но, моля те, запомни, че ти си най-младшият служител тук, Луси. Ти отговаряш пред всеки. В „Мейл акомодейшънс“ не се лежи на чужд гръб. От теб се очаква да бъдеш полезна.
— С нетърпение го очаквам — излъгах.
— С други думи, служебните ти задължения включват всичко, каквото ти кажем — хладно поясни Бъфи.
— Ясно. Разбрах.
— И трябва да се държиш любезно и възпитано през цялото време — натърти Джеймс.
Джейд и Мелиса продължаваха да тракат по клавиатурите си. Явно смятаха, че е под достойнството им дори да ме скастрят.
Въздъхнах тихичко. Ако това представляваше порастването, много добре разбирах чувствата на Питър Пан.
— Добре, а къде е моето бюро? — постарах се да бъда любезна аз.
— Бюрото на рецепционистката е ето там — Джеймс посочи към огромно дъбово бюро точно срещу входната врата. На него имаше компютър, телефон, малко кожено тефтерче и писалка в мраморна поставка. — Предполагам, че знаеш основните неща? Как да прехвърляш разговорите, да печаташ и така нататък…
— Страхотна съм в печатането — гордо заявих аз. Не можеш да играеш в интернет, ако тракаш бавно по клавиатурата, иначе чудовищата жив ще те изядат. Реших да не споменавам факта, че го правя с три пръста. — Не съм съвсем сигурна за телефона.
— Господ да ни е на помощ — театрално въздъхна Мелиса. — Тя е безнадежден случай!
Потиснах надигащата се в гърдите ми паника. Защо всички бяха толкова против мен? Още не бях сторила нищо!
— Ще се науча, само ми покажете как се прави — обадих се тихичко.
Джейд въздъхна и стана от мястото си. Пристъпи по мекия килим и се наведе към мен; направо щях да се задуша в облака от парфюма й.
— Всички тук сме заети хора, госпожице Евънс.
— Моля, наричайте ме Луси.
— Ще ти покажа това само веднъж. Разбираш ли — бавно попита тя, сякаш съм бавноразвиваща се.
— Напълно.
— Тогава гледай. Натискаш тук, за да прехвърлиш. Тук записваш съобщенията, без да използваш стенография — потупа тя по бележника. — Вътрешните ни линии са три, пет и шест, Джеймс е на номер седем, а за господин Мейл е нула. Разбра ли?
— Аха.
— Да — поправи ме тя. — В „Мейл акомодейшънс“ не използваме жаргон. Клиентите ни очакват отлично обслужване. Което включва и държането ти по телефона.