После ми отправи поредната си бляскава усмивка, за да покаже, че се шегува. Или поне така си помислих аз. Усмихнах му се.
— Не искам да те изморявам с обикаляне — небрежно подхвърли Тод. — Помниш ли как ти описах апартаментите в ресторанта? Кой искаш да видим най-напред?
— О, всеки от тях явно е чудесен — скромно отвърнах аз. — Толкова е благородно от ваша страна, господин Мейл.
— Тод. След работно време — поправи ме той. — Имаш добро отношение, Луси. Харесвам такива жени. Да видим. Кой е най-близо до мен? — очите му проблеснаха, когато се обърна към мен, и аз задържах за миг дъха си притеснено. Той го забеляза и спокойно продължи: — Става дума само за бизнес, разбира се. Колкото си по-близо до мен, толкова по-бързо можеш да дойдеш.
— О, разбира се — опитах се да прикрия факта, че съм си помислила нещо различно.
— Предлагам „Найтсбридж“ — каза той. — Съгласна ли си, скъпа?
Кварталът на „Хародс“ и „Харви Никс“?
— Мисля, че ще е чудесно — обадих се предпазливо: Колата пое на запад и се вмъкна в лабиринта от тихи странични улички, само на няколко преки от спирката на метрото. Най-накрая спряхме пред една от разкошните големи къщи от червени тухли.
— „Пелъм хаус“ — обясни ми Тод. — Мисля, че това ще те задоволи.
И аз така мислех. Метрото се намираше на две минути път, а „Хародс“ — на пет. Не че можех да си купя нещо оттам. Но навярно някой ден щях да го посетя и да разгледам какви дрехи носят наистина богатите момичета. Такива като Лили Астър например.
— Изглежда страхотно.
— Разбира се, скъпа.
Погледнах го нервно, когато каза „скъпа“, но той не гледаше към мен. Може би просто флиртуваше с всички.
Само че не беше го направил с Виктория, нали?
Или пък изобщо не ставаше дума за подобно нещо. Вероятно не всичко бе просто бизнес, но може би изобщо не ме харесваше като жена. Може би просто се държеше учтиво. Или като приятел.
„Работата е много добра, казах си твърдо, а и след малко ще получиш невероятен апартамент. Така че не проваляй всичко с държане на стара мома! Не и ако не направи нещо наистина лошо“.
А досега той се бе държал много мило.
— Кой апартамент ще гледаме? — попитах, докато той звънеше на вратата.
Мейл се ухили.
— Мансардният — отвърна. — Много е внушителен.
Чухме стъпки и вратата отвори униформен портиер.
— Господин Мейл — посрещна ни той. — Добър вечер, сър.
— Добър вечер, Тони — каза Тод. Възрастният човек леко потръпна, но не каза нищо. — Това е Луси Евънс, която навярно ще остане да живее в мансардния апартамент и ще се грижи за него от името на компанията.
Погледнах към картичката с името на човека; на нея пишеше „Тоби Роджърс“.
— Приятно ми е, госпожице — обърна се господин Роджърс към мен. Гласът му бе професионално безизразен, но усетих, че не ме харесва. А още не бях разменила и две думи с човека!
— Моля ви, казвайте ми Луси, господин Роджърс — протегнах ръка аз.
Възрастният човек не я пое, а Тод се намръщи.
— Не насърчаваме фамилиарното отношение към персонала, Луси — хладно заяви той. — Тони ще се придържа към обръщението „госпожице“, нали, Тони?
— О, разбира се, сър — студено отвърна Роджърс. Изчервих се до корените на косата си.
— А ти ще го наричаш „Тони“. Такъв е редът тук. Нали така, Тони?
— Точно така, сър.
— Но той се казва Тоби — обадих се немощно.
Портиерът отново ме погледна. Изглеждаше леко изненадан. За миг Тод също се сепна; не беше никак доволен. Но после ми отправи поредната си бляскава американска усмивка.
— Тони, Тоби, каква е разликата? — каза той. — Нали, Тоби!
— Наистина, сър — равнодушно отвърна Роджърс.
— Стига с празните приказки — продължи Тод. — Ключът от мансардния апартамент е у теб, нали?
— Да, сър.
Роджърс се върна до бюрото си и извади оттам старомоден месингов ключ. Тод ми го връчи и аз го завъртях в ръката си. Беше великолепно изработен и приличаше на излязъл от приказките.
Качихме се в модерен асансьор, облицован с плюш и с пейка с кадифена дамаска — също като онзи във филма „Хубава жена“, — който стигаше чак до мансардния етаж. После Тод взе ключа, влязохме в апартамента и когато той светна лампите, реших, че сигурно наистина съм попаднала в някоя приказка.
Апартаментът беше изумителен и просто не знаех накъде най-напред да погледна. Беше глупаво да се нарича апартамент. Намирах се в елегантна и ултрамодерна всекидневна, толкова огромна, че спокойно щеше да побере три пъти цялото жилище на Оли. Подът бе от тъмно дърво, имаше италиански дизайнерски кожени дивани и фотьойли, огромен телевизор с плосък екран и вградени в тавана лампички. В единия ъгъл се виждаше барче в стила на филмите за Джеймс Бонд от седемдесетте години, заредено с всичко, което човек можеше да си представи: шампанско, ликьори, кристални кани и чаши. Към горния етаж водеше модерно стълбище от ковано желязо.