Тод замръзна само за секунда пред шкафа с папките. Едва забележимо се извърна към мен и поклати глава.
— Да — заекнах аз. — В Уест Енд. В дома на една приятелка.
— Какъв късмет — отбеляза Бъфи.
— Наистина — съгласих се, леко притеснена. Погледнах към Тод, но той вече ми бе обърнал гръб.
И толкоз. Това беше краят на шеметната ми кариера в „Мейл акомодейшънс“. Отново бях невидимото момиче. Почти веднага щом сервирах кафето на надутия Джеймс и на принцесите, облечени в пастелни тонове, телефонът започна да звъни. Бях заета непрекъснато; телефони, папки, печатане. Освен това днес се появиха истински клиенти. Двама изискани и красиви араби в чудесни костюми, една японка с диамантен пръстен с камък колкото топче за игра, както и две безлични американки, които приличаха на клонинги на Джейд и които се прехласнаха по акцента ми.
Бях заета през целия ден. Но не правех нищо. Толкова ужасно скучно ми беше, че ми идваше да си откъсна ръцете само за да се разсея поне малко. При това непрекъснато ми намираха работа, така че дори не можех да си мечтая.
Не че бих посмяла. Все си мислех за Оли. Той би ми казал, че това е светът на възрастните; така постъпват възрастните хора. Затова и заплатата беше по-голяма, отколкото за нещо наистина забавно, като например писането на рецензии за компютърни игри или да свириш в някоя група.
Все едно. Просто бе малко потискащо и толкоз.
Опитвах се да мисля за новия си фантастичен апартамент. Това поне бе нещо, което да очаквам с нетърпение. Но очите ми все следяха Тод из стаята. Той съвсем не изглеждаше отегчен. Омагьосваше клиентите, говореше по телефона, прелистваше проспектите със суперскъпи имоти.
Вероятно всичко това му придаваше известно мистично очарование — бе надменен и недостъпен. Джейд например го следеше с поглед почти толкова често, колкото и аз. А Бъфи и Мелиса, когато си мислеха, че никой не ги гледа, му хвърляха пълни с обожание погледи.
Само Джеймс сякаш не се поддаваше на очарованието му. Беше потънал в работата си, държеше се мило с момичетата и студено с мен.
Питах се какво ли ще каже Виктория, ако научи, че Тод изобщо не ме харесва в крайна сметка. Дали ще се отметне от думата си и ще оттегли поканата си да й стана шаферка? Още не бях преглътнала предложението. Просто ми се струваше прекалено странно. Вярно, обичах Оли. Исках да съм близо до него. А и Оли бе толкова развълнуван, когато тя предложи.
— Скъпа, това е прекрасно — възкликна той, скочи и целуна звучно Виктория. — Двете ми любими момичета!
Но от друга страна, как да стоя точно там, до самия олтар, докато Оли захвърля на вятъра целия си живот…
— Луси! — вдигнах рязко глава от телефона. Тод стоеше пред бюрото ми. — Идваш с мен — нареди той. — Ще показвам на клиенти „Холънд меншън“ и ми трябва асистентка. Ще носиш папките. И си вземи бележник; ще записваш всичко, което казват.
— О, да, разбира се — побързах да се съглася аз.
— Не ви е нужна Луси, господин Мейл — задъхано се обади Джейд. — Луси може да остане на телефона, а аз да дойда с вас.
Тя нервно си играеше с верижката на златния си часовник. И от двете ни Джейд определено изглеждаше по-изискано. Всичко върху нея бе наистина от висока класа, а аз носех прилични имитации.
— Не — заяви Тод. — Клиентите са американци, искам британски акцент.
Лицето на Джейд помръкна.
— Добре — опита се да прикрие разочарованието си тя.
— А и имаме нужда от теб в офиса, в случай че графиня Роуз ди Париджи се обади. Не мога да поверя такава важна клиентка на някой като Луси — небрежно заяви той.
Джейд кимна, вече с малко по-добро настроение. Тод се приближи до бюрото й, наведе се към нея и й прошепна нещо на ухо. Тя цялата порозовя от удоволствие; Мелиса и Бъфи се начумериха, а Джеймс зяпна към стената.
Аз стоях нервно до входа. Надявах се, като излезем навън, да не започне да ме мъмри, че съм го нарекла с малко име, все пак още дори не се бях нанесла в новия апартамент. Стиснах здраво папките и бележника и се зарекох да се държа супер професионално.
— Последвай ме — рязко нареди господин Мейл.
Излязохме от сградата и чух зад гърба си нежното гласче на камбанката. Поехме бързо надолу по улицата към червеното „Ламборгини“, качихме се, той превключи на скорост и излязохме на пътя. Не ми каза нито думичка.
Е, добре. Поне се бях махнала от офиса.
Тод рязко зави и поехме по централните улици; само след миг малката уличка вече се бе скрила от поглед.
— Е — изведнъж заговори той с онзи свой плътен и секси глас, — слава богу, отървахме се. Нали, Луси?
Погледнах го. Но той наистина ми се усмихваше.