О, само как бих искала!
— Стига с шегите, Оли — усмихнах се насила. — Изнасям се, забрави ли?
— О! — той доби още по-унил вид. — Вярно.
— Ще извикам такси — казах аз. — Ще разглобиш ли компютъра ми?
— Няма проблем. Ще дойда с теб, за да го кача по стълбите в новото ти жилище.
Представих си как Оли влиза в новия ми апартамент и вижда цялата му прелест. Незнайно защо идеята не ми допадна особено.
— Не, няма нужда — отвърнах. — Там има кой да ми помогне.
Всъщност не вярвах, че господин Роджърс ще ми е от полза. Човекът изглеждаше така, сякаш ще получи инфаркт само ако повдигне един от куфарите ми.
— Някой приятел от работата ли?
— Точно така — излъгах.
— Нов приятел — усмихна ми се Оли. Палава усмивка, която за миг ми напомни за стария Оли, с когото обикаляхме из Европа. — Несъмнено някой лъскав тип.
— Много лъскав.
— Ревнувам — каза той. — Не съм сигурен, че ми харесва моята Луси да си има нови приятели.
— Не се тревожи, приятел — прегърнах го силно аз. — Ти винаги ще си останеш най-старият и най-специалният.
Той също ме прегърна и изведнъж ми се доплака. Затова побързах да извадя мобилния си телефон и да се обадя на таксиметровата служба. Едва ли щях да се размекна, докато споря със „Силвър стар лимузини“ — изподрани седалки, миришещи на повърнато, стари фордове и „Рено пет“ — за тарифата до „Найтсбридж“. Знаех, че ще се опитат да ми надпишат сметката с пет лири само задето са отишли в район, в който вероятно никога не са ходили преди. А вероятно не са го и чували.
Ето че пристигнах. Стоях пред „Пелъм хаус“ с два малки куфара и огромен монитор. Натиснах входния звънец. Нямаше за какво да се притеснявам.
Вратата се открехна леко и Тоби Роджърс ме изгледа отвисоко.
— Добър вечер, госпожице — с равен глас поздрави той, сякаш съм самата кралица, а не смутено двайсет и няколко годишно момиче със скъсани джинси и тениска на „Металика“.
Искаше ми се да остана с чорапогащника и токчетата, като Катрин или някоя от онези жени, които май стояха гримирани по двайсет и четири часа на ден. Но те просто не бяха практични за пренасяне на тежък багаж.
— Трябва да кача тези неща горе — ненужно обясних аз.
Той потисна въздишката си.
— Бих ли могъл да ви предложа помощ, госпожице?
Тоби Роджърс беше поне на седемдесет и пет. Направо не си представях как ще помъкне монитора към асансьора, без да си докара херния.
— Да, благодаря. Ще задържиш ли вратата отворена, докато аз занеса това горе? Ще се върна за ключа.
— Сигурна ли сте, госпожице? — леко притеснен попита той.
Но аз вече бях минала покрай него, приведена под тежестта на огромния монитор. Проклет да е Кен, задето не ми купи лаптоп!
Слязох обратно долу, а портиерът вече бе вкарал куфарите ми вътре и ми бе приготвил ключа.
— Страхотно. Много благодаря, Тоби — казах аз.
Той изглеждаше леко объркан.
— Няма защо, госпожице.
Асансьорът спря на етажа и от него се появи друг обитател на сградата. Жената беше със старомоден костюм от туид, огромни перлени обици и силно намръщена. Изгледа тениската ми на „Металика“ с откровена омраза.
— Коя е тази персона, Тоби? — настоятелно попита тя, докато аз влачех куфарите си към асансьора.
— Това е госпожица Евънс, Ваша Светлост — веднага отвърна той. — Ще живее в мансардата.
— О, по дяволите! — извика Нейна Светлост. — Още една. Онзи проклет янки!
Вратите се затвориха със свистене и асансьорът тръгна плавно нагоре. Какво пък беше това?
Вероятно не беше добра идея да се появя тук така. Започвах да се притеснявам. Може би трябваше да си купя бледобежови панталони и светли обувки с ниска подметка и да ги обуя заедно с някоя от новите ризи. Тази жена бе истинска аристократка, ами ако се оплачеше на Тод, че снижавам нивото им?
Сетих се за Тод и обяда ни, за всички негови комплименти. Дали вече бях успяла да проваля всичко? Да съсипя корпоративния имидж?
Не можех да понеса тази мисъл. Побързах да отворя вратата и да завлека очуканите си куфари и компютърните си части вътре, после затворих здраво. Добре поне, че ме бе видял само един от обитателите. Включих осветлението — лампите светнаха веднага и осветиха огромната като пещера всекидневна с изисканите си лъчи, — после замъкнах всичките си вещи в най-малката от спалните за гости, точно до зимната градина. Заех се да обикалям.
Странно, без Тод до мен това място ме караше да се чувствам неспокойна. Толкова беше голямо. И безукорно чисто! Изобщо не приличаше на истински апартамент, а на оживяла снимка от списание за обзавеждане. Само че без никакво усещане за живот. Всичко беше някак стерилно, като болнично отделение, и също толкова уютно.