Стаята май леко се завъртя. Но Тод изглеждаше напълно сериозен. Личеше си.
— Десет… хиляди лири? — с пискливо гласче попитах аз.
— Разбира се — потвърди той. — Едно прилично портмоне струва петстотин. И повече. Ако се наложи, похарчи петнайсет хиляди.
— Не мога да похарча петнайсет хиляди от твоите пари — успях да кажа аз.
— Съкровище… — Тод протегна ръка и ме потупа по дупето. — Парите не са мои, това е корпоративна сметка. Момичетата на „Мейл акомодейшънс“ трябва да са облечени прилично. Става дума за корпоративен имидж, нали разбираш?
— Но петнайсет…
— Ако това ще ни помогне да привлечем клиент, който ще ни донесе комисиона от сто и петдесет… — логично изтъкна шефът ми.
— Аз… сигурно си прав — не откъсвах очи от платинената карта.
— И не забравяй за бельото — закачливо се подсмихна той.
Изчервих се. Не можех да срещна погледа му.
— Няма да си купувам бельо с твоите пари — заявих аз. — Искам да кажа, че приятелките не правят така. Така постъпват гаджетата.
— Ммм! — измърмори Тод. — Ти си невероятна. Наистина си костелив орех, знаеш ли?
— Съжалявам — извиних се. — Но както ти казах…
— Знам какво каза — сега в погледа му се четеше любопитство. — Май просто не бях сигурен дали говориш сериозно. Вероятно ще прозвучи самонадеяно от моя страна, но… Не съм свикнал.
Изпитах лека гордост.
— Може би изобщо не трябва да приемам парите — погледнах го. — Наистина ли става дума за корпоративен имидж? Бъди честен. По-скоро е опит да ме свалиш, нали?
Тод примигна, смаян. После избухна в лудешки смях и извика:
— Господи! Никога не съм срещал човек като теб. Поне не и жена. Добре, добре… — разпери ръце. — Вероятно е по малко и от двете. Няма да играя игрички с теб. Искам да излизаш с мен и може би — каза той със сериозни очи, — може би нещо повече. Но ти си старомодна, трябва да бъдеш ухажвана.
— Не е нужно да ме ухажваш с купища пари.
— Не е нужно да правя каквото и да било. Но искам — сега усмивката му бе направо чаровна. — Както казах, сметката е корпоративна. А и те наехме специално за да създаваш добро впечатление у клиентите, така че ако си купиш дрехите и продължаваш да ме мразиш, „Мейл акомодейшънс“ не губи нищо.
— Не те мразя — възразих аз.
— Дай ми шанс — каза Тод. — Нека те ухажвам като истинска дама. Реагираш така, сякаш никой досега не те е глезил.
Ами… щом представяше така нещата. Замислих се за всички стари гаджета, с които се беше срещала предишната Луси. По-скоро бяха приятели, всъщност…
— Не са ме глезили — признах си.
— Значи и двамата сме наясно по въпроса — заяви Тод. — Просто моля за шанс да те накарам да промениш решението си. Обещай ми да го направиш. И че ще излезем на истинска романтична среща. Не като приятели, а на среща.
Поколебах се.
— Това е ново преживяване — каза той. — Мисля, че харесваш приключенията.
Не можех да кажа „не“, нали? Имах странното чувство, че са ме подлъгали. Но не разбирах точно как. Изражението му бе напълно сериозно и искрено. А и молеше единствено да му дам шанс. Все пак бях излизала с толкова много негодници. Честно казано, не знаех защо изобщо се колебая.
— Добре — кимнах най-сетне. — Истинска среща. Защо не — опитах да се усмихна. — Можем да започнем още сега, ако искаш.
Тод се усмихна в отговор.
— С удоволствие. Много бих искал.
Да. Това се казваше живот.
Наистина никога не бях ходила на подобно място, дори и онзи път, когато Кати ме бе завела на обяд в един лъскав ресторант в Сити, близо до работата й. Всичко тук изглеждаше бляскаво. Не лампи, а полилеи.
Дори и в тоалетната. Приборите за хранене май бяха позлатени. А чашите — уотърфордски кристал. А храната, ами… никога не си бях представяла, че нещо има такъв вкус. Опитах мънички гъши дробчета с тънки ивички задушено зеле и черен хайвер и нарязани на ситно яйца — без блини, защото в тях имаше въглехидрати. А после невероятна топла салата с омар.
Сервитьорът непрекъснато стоеше наблизо и продължаваше да пълни чашата ми с шампанско. От добра реколта.
Тод ми разказа за себе си. За живота си тук и за Америка. За къщата си в Хемптънс, за яхтата и апартамента на Пето Авеню. Приличаше ми на Ричард Гиър в „Хубава жена“. И беше също толкова добре облечен.
— Тод… — подхванах аз. Шампанското ми даваше смелост. — Ти ли си… нали се сещаш?
— Какво? — попита той.
— Ти ли си най-богатият човек на света? След Бил Гейтс, имам предвид.
Той се засмя.
— Господи, не! Дори не съм милиардер — сви рамене. — Е, поне не още — и ми намигна.
— Звучи чудесно — въздъхнах.