— Онзи смешен малък слуга може да ги разопакова и прибере в гардероба — каза тя.
— Тоби.
— О, наричаш го на малко име, така ли? — вдигна вежди Вики. — Какво пък. Още не си свикнала с всичко това.
— С кое да съм свикнала?
— С всичко — отвърна тя и ме стисна леко за ръка.
Вярно, не бях.
Всъщност изобщо не бях подозирала, че животът може да е и такъв. Всички да са мили с теб и да се отнасят с респект. Всички ме наричаха „госпожо“ и ми се покланяха. Винаги бях смятала, че в тези магазини са много надути и префърцунени, но изобщо не се оказаха такива! Направо не знаеха с какво още да ми угодят. Носеха ми стол, поднасяха чай, дори и изстудено шампанско. И наистина се вслушваха в мнението ми. Например, когато казах, че според мен най-много ми отива синьото, човекът от новия френски бутик „Латак“ напълно се съгласи; просто добави, че може би люляковото ще ми стои още по-добре или може би розовото, или дори мораво.
Цял живот се бях държала по-скоро като момче и не бях разбирала женската си същност. Или поне така казваше Виктория.
— Трябва да изразиш себе си, скъпа — заяви тя. — Трябва да свикнеш да те глезят.
— Хубаво ли е? — попитах аз, радостно нетърпелива.
— О, глезенето е моята специалност — каза тя.
И наистина, където и да отидехме, към нея се отнасяха като към истинска богиня. Държаха се изключително вежливо с мен, но старанието им да угодят на Виктория беше направо фантастично. Вероятно защото тя изглеждаше толкова самоуверена. Аз никога не бих се осмелила да се оплача от нещо, особено на подобни скъпи места. Какви цени имаше само. Разбира се, бях виждала подобни във „Вог“, но дотогава не вярвах, че наистина съществуват такива места. Очевидно имаше хора, които плащаха хиляди лири за една чантичка. Хиляди! И дори без да им мигне окото. И макар да не вярвах, че Виктория е една от тях, тя се държеше така, сякаш го прави всеки ден. Неизменно и с презрително изсумтяване връщаше първата партида дрехи, които ни показваха.
— О, как можахте да си помислите… Опасявам се, че това изобщо не става…
Сигурно беше един вид изпитание. Просто за да ги накара да разберат с кого си имат работа. Освен това се оплакваше много и от предложените напитки, като заявяваше, че шампанското не е добре охладено или че не е от добра реколта („Това е смес. Нима очаквате да пием подобно нещо?“). Или че са ни го поднесли с неподходяща закуска („Шоколадови трюфели? Да не искате да затлъстеем? Приятелката ми консумира само пресни плодове. Имате ли диви ягоди?“). С удоволствие бих опитала шоколадовите трюфели, но не бяха нисковъглехидратни, нали? И знаех, че Тод би одобрил дивите ягоди.
Както и да е, Виктория се държеше изключително царствено. И никой не я скастри. Извиняваха се. И обещаваха да се постараят да й донесат каквото желае. А когато си тръгвахме, се разтапяха от усмивки.
До края на деня си накупих цяла планина рокли, обувки — включително два чифта от „Маноло“, които ужасно ме стискаха, но по чудодеен начин ме правеха с три килограма по-слаба, чанти — дневни и вечерни, бельо, чорапи от „Уолфорд“, сака, безкрайно меко кашмирено палто…
— Време е за чай — обяви Виктория и пъхна кльощавата си ръка под лакътя ми. Или май трябваше да кажа „тънката“. — Как мислиш?
— Не знам, трябва да се обадя на Тод. Имаме среща тази вечер — отвърнах аз. И странно защо долових в гласа си нотка на гордост. Все пак Виктория се отнасяше към мен напълно различно сега. Уважаваше ме. Като жена. Вместо да е хаплива, сега се държеше любезно.
Всъщност всички бяха много любезни с мен. Сякаш се бях преселила в някаква паралелна вселена. И какво бих могла да кажа? Чувствах се много приятно. Изпитах прилив на благодарност към Тод за това преживяване. Все още се чувствах странно, но приятно странно.
Виктория ме погледна с широко разтворени кафяви очи.
— О, ето още по-основателна причина да идем да пием чай. Трябва да идеш на срещата отпочинала и свежа. Чувстваш ли се отпочинала? — строго ме попита тя.
— Е, беше малко изморително — признах си.
— Ще се погрижим за всичко — заяви Виктория. — И едновременно с това ще пием чай. Знам едно фантастично местенце.
— Какво имаш предвид под „всичко“?
— Коса, нокти, маникюр и педикюр. Направо са невероятни, четирима стилисти едновременно изсушават косата ти, така че отнема само петнайсет минути.
Погледнах я с известно съмнение. Изобщо не ми беше харесало последния път, когато ме бе завела на маникюр, макар във фризьорския салон да беше приятно.
— Непременно трябва да дойдеш — настоя Виктория. — Тод току-що похарчи повече от десет хиляди лири за теб и ще очаква да изглеждаш в най-прекрасната си форма, нали? Там могат дори да те гримират. Само си представи — опита се да ме изкуши тя. — Ще се появиш с лъскава и пухкава коса, перфектен грим и един от новите си тоалети.