— Кой? — нетърпеливо попитах аз.
— О, скъпа, онази малка розова рокличка на „Матю Уилиамсън“ е направо божествена. Или тясната копринена рокля от „Ком де гарсон“.
— Да — съгласих се на драго сърце.
— И ноктите ти ще блестят — продължи тя. — Стъпалата ти ще са масажирани, с бледорозови нокти, за да подхождат на тоалета. Можеш да обуеш новите си сандали на „Патрик Кокс“, покрити с перлени мъниста, и да добавиш вечерната чантичка с огледални пайети на „Джудит Либер“.
Въздъхнах от удоволствие. Тод направо щеше да се смае. И още нещо. Питах се какво ли ще каже Оли, ако ме види. Чудех се дали мога да се меря с Виктория, когато съм наконтена от глава до пети.
Това не беше хубаво. Ясно беше, че нямах това предвид. Усмихнах се виновно на Виктория, но тя не забеляза нищо.
— И докато се занимават с всичко това — довърши Вики, — ти предлагат чудесен черен чай без захар, така че няма никакви калории, и заедно с това ти масажират врата и раменете.
— Добре — постарах се да проявя решителност. — Да вървим.
Сметнах, че съм сбъркала в преценката си за Виктория. Определено.
Все още се намирахме в онзи невероятно луксозен салон за красота, целия в златно и бяло и се бях отпуснала в едно ергономично кресло. Бях загърната в мек бял халат. Вики седеше до мен и се занимаваха с косите ни. Зад мен имаше четири момичета в сини униформи, малко приличащи на тези на медицинските сестри, които ме разресваха, пръскаха косата ми с нещо и редуваха топли и студени струи на сешоарите. Струваше ми се забележително. Друго момиче беше привело глава над ноктите ми и ги лакираше в искрящо нежно розово, а пета служителка се занимаваше със стъпалата ми. При това изобщо не бе мигнала при вида на мазолите ми от бягането. Макар че явно сметнаха, че трябва да се вземат някакви мерки, защото обилно намазаха ръцете и краката ми с приятно ухаещ лосион и после ги масажираха. Беше най-невероятното усещане на света, много по-добро от секса. А после Виктория поиска чай и ни го сервираха в много изискани порцеланови чашки с малки чинийки с розички по тях. Обикновено го предпочитах с мляко и две бучки захар, както и с десертче „Кит-Кат“, но всичко бе толкова приятно, че дори и това не ми липсваше. Или поне не много.
— Забавляваш ли се? — попита Вики.
— Ммм! — кимнах с блажена усмивка.
— Е, изпий си чая — продължи тя. — Когато приключат със сешоарите, ще дойдат други момичета, които ще се погрижат за почистването на лицата и грима ни.
— Охо! — възхитено се обадих аз. — Днес наистина прекарах невероятен ден. Много ти благодаря.
Виктория махна небрежно с току-що лакираните си в яркочервено нокти.
— За теб — всичко — каза тя. — О, Луси, знам, че с теб не започнахме по най-добрия начин, но мисля, че това е само защото не те познавах. Сега разбирам по-добре какъв човек си. И каква можеш да станеш — довърши тя със замечтан поглед.
— И каква по-точно мога да стана? — полюбопитствах аз. Исках да знам какъв потенциал имам според Вики.
— Ами… знаеш. Като избраница на Тод Мейл ти ще имаш определени отговорности.
— Така ли?
— О, да. Проверих какво има за него в интернет — кафявите й очи отново се спряха на мен. — Луси, имаш ли представа колко е богат?
— Той ми спомена нещо…
— Сигурно има поне… — Вики снижи глас. — Петстотин милиона. Сигурно и повече.
Чинийката в ръката ми потрепери.
— Петстотин милиона долара? — повторих с тънко гласче аз.
— О, да — Виктория отпи изискано от чая си. — И има амбиции.
— Тод иска да… — за малко щях да кажа, че иска да стане политик, но се спрях навреме. — Да служи на обществото — довърших, доволна, че знам поне нещичко за приятеля си, което тя още не е научила.
— Той е човек с призвание — кимна Виктория. — Луси, разбираш ли, че това е твоят шанс.
Примигнах.
— Шансът ти да се измъкнеш от обикновения живот. Да имаш влияние, да станеш от големите играчи.
— Аз не искам… ммм… да правя обществена кариера.
— Като негова съпруга, разбира се — обезпокоено поясни Виктория. — Застанала до него. Като негов неофициален говорител, човек, който го представлява в обществото. Организира благотворителни вечери. Поддържа определен социален статус. Знаеш ли колко много момичета биха пожертвали всичко, за да имат такъв шанс? — тя въздъхна.
— Тод ми каза, че отговорността е голяма — съгласих се смирено аз. — Но сподели, че още не е намерил подходящото момиче.