— Каква прекрасна възможност за теб — просъска тихо Вики, сякаш маникюристката можеше да ни подслушва и да реши да ми открадне Тод. — Не бива да я оставиш да ти се изплъзне. Трябва да го уловиш. Да го хванеш на въдицата си.
— Знаех си, че всички онези риболовни съвети на татко ще ми бъдат от полза — пошегувах се аз.
Тя ме погледна обидено.
— Положението изобщо не е смешно, Луси. Надявам се, че никога не си споменавала за риболов пред Тод.
— Ами…
— Или за кикбокс, както и за диско танците.
— Танците ми липсват — обадих се аз.
Виктория вдигна очи към тавана.
— Нито пък за така наречения „хевиметъл“ или футбол на малки вратички и особено за компютърни игри. Тези неща — студено заяви тя — нямат място в света на Тод.
Кимнах, стараейки се да й покажа, че мога да съм сериозна.
— Днес ми помогна безкрайно много. Толкова съм ти благодарна.
— О, няма защо — Вики се пресегна и съвсем леко докосна ръката ми. Предполагам, че това трябваше да се брои за стискане на ръка, когато лакът на ноктите ти не е изсъхнал добре. — Искам да съм до теб докрай. Да те напътствам през цялото време. Трябва да ти кажа, че не е никак лесно.
— Така ли е и с Оли? — попитах аз.
Виктория сви рамене отегчено. Искаше ми се да я разпитам повече, но тогава пристигнаха момичетата за масажа на лицето. Махнаха чашките ни за чай и внимателно ме побутнаха назад, за да ме подложат на поредната порция разкрасяване.
Виктория ме придружи обратно до апартамента. Имах среща с Тод в седем, а вече бе седем без двадесет. Усещах едно приятно гъделичкане в стомаха си, като от пърхане на пеперуди.
— Ще вляза да ти помогна с избора на тоалет — каза Виктория.
— О! — усмихнах й се, но времето на срещата вече наближаваше. Исках да съм насаме с Тод. Поне да видя първата му реакция. — Мислех да облека роклята от „Ком де гарсон“.
— Има толкова различни възможности — махна с ръка тя. — Ще изберем най-подходящата.
Почувствах се ужасно гузна при вида на широката й дружелюбна усмивка, все пак наистина бе посветила целия си ден на задачата да ми помогне да пазарувам.
— Това ще бъде последният щрих — в гласа й се появи умолителна нотка. — Вярваш ми, нали? Наистина смятам, че изглеждаш красива…
— О, да — с благодарност отвърнах аз. Определено имаше право за онзи салон за красота.
Гримьорките се оказаха фантастични; вече не приличах на обикновеното момиче Луси Евънс, което обича живота на открито. Вместо това имах огромни като на кошута очи, обрамчени с плътни черни мигли, устните ми блестяха леко от гланца, скулите ми изглеждаха подчертани изискано и въобще имах вид на модел. Русата ми коса блестеше и се стелеше гладко по гърба ми, като че ли всеки миг щях да погледна нацупено към някоя камера и да прошепна дрезгаво: „Защото го заслужавам“.
— Освен това — добави Виктория, сякаш четеше мислите ми — много бих искала да пийна нещо набързо с Тод, преди двамата да идете на някое прекрасно и романтично място. Така ще видя с очите си двамата влюбени и няма да ви отнема повече от десет минути.
— Но Тод иска да бъдем дискретни.
Кафявите й очи се разшириха.
— Скъпа, няма да кажа на никого. Ще съм супердискретна. Това е моя отговорност като представител на пресата. Знаех за пускането на новите модели на „Хермес“ два месеца преди всички останали, но не казах дори на нашия редактор в отдел „Аксесоари“.
— Ами…
— Не е заради мен, разбираш ли — благородно изтъкна Вики. — Заради Оли е. Като негова бъдеща съпруга трябва да се грижа за него. Той не харесва особено Тод, затова аз трябва да предприема съответните мерки. Оли трябва да се научи да го харесва, за негово добро е. Тод има достъп до определени кръгове, до места, в които Оли няма как да стигне сам. Познанството му с Тод Мейл може да бъде безкрайно полезно за кариерата му.
— Но те вече се познават. Именно Оли ме свърза с Тод.
— Това е само бизнес. Трябва да го познава лично. В обществения живот. Така се създават истинските връзки — Вики се усмихна. — Знам, че няма да ми откажеш; четиримата трябва да се опознаем добре, ако искаме да запазим приятелството си.
Изпитах вина.
— Разбира се — промърморих.
— Спри! — нареди Виктория на таксиметровия шофьор. Намирахме се пред магазин за алкохол, така че човекът изчака с леко отегчен вид, докато тя скочи от колата и след малко се върна с голяма бутилка, заявявайки: — Отлежало шампанско „Крут“. Деветдесет и девета, отлична реколта. Четох за това в притурката за стил на „Съндей таймс“. Тод Мейл очаква само най-доброто — погледна към мен. — Не се тревожи. Изглеждаш зашеметяващо и всичко ще е наред.