— Слушай, Бъфи — малко ми беше неудобно да я моля за услуга веднага, но нямах избор; Джеймс едва ли би ме пуснал. — Мислиш ли, че мога да си взема малко по-дълга обедна почивка? Искам да се срещна със стар приятел за обяд. Малка изненада.
— Няма проблем. Аз ще вдигам телефона — тя сви рамене. — И бездруго не се задава някой прекрасен мъж, който да ме отведе на обяд.
— Благодаря ти — казах искрено.
Побързах да се върна на бюрото си и се обадих на Оли, като прикрих уста с ръката си. Дори Джеймс да заподозреше нещо, нямаше как да го докаже, нали? И аз можех да играя по неговите правила.
— „Хамилтън Бърнс“ — сдържано обяви момичето на рецепцията. Правеше го по-добре от мен.
— Мога ли да говоря с Оливър Маклауд, моля? Обажда се Луси Евънс от „Мейл акомодейшънс“.
— Изчакайте, моля — каза тя.
Паузата ми се стори прекалено дълга и в един ужасен миг си казах, че той няма да вдигне. Но после чух гласа му, студен и далечен.
— Да, Луси — каза го така, сякаш бе ужасно нахално от моя страна да му се обаждам.
Нямаше да позволя да ме откаже от решението ми.
— Оли, трябва да те видя.
— Казах ти, много съм зает.
— Не може да си толкова зает, че да не се видиш с един от най-добрите си приятели — настоях аз.
Той само попита:
— Такава ли си?
Ох! Знаех си, че нещо не е наред.
— Оли, не бъди мелодраматичен! — разсърдих се аз, макар всъщност да се чувствах леко уплашена. — Ще дойда при теб на обяд и по-добре не се преструвай, че имаш важна среща или някакъв ангажимент.
Той изчака секунда, после каза:
— Добре — съвсем ясно си представих как свива рамене по навик. — Ела в един без четвърт и да знаеш, че имам само един час.
— Чудесно — тържествувах. — Ще се видим след малко.
Значи имал само час?
Добре. Никакви проблеми. Можех да бъда изобретателна. Месеците, през които бях седяла зад бюрото си, без да казвам друго, освен „Добро утро, Мейл акомодейшънс“ и „Веднага ви свързвам, господине“, не бяха затъпили съвсем ума ми.
Нямаше да го оставя да му се размине просто така. Нямаше да му позволя да сложи кръст на приятелството ни с лека ръка, сякаш не го е имало изобщо. Разбира се, сега животът ми бе много по-добър. Имах фантастичен гардероб, пари в банката, луксозен апартамент и богат приятел. Но ми липсваше Оли.
Виктория беше чудесна, вярно. Не исках да си кривя душата. Само че с нея съвсем не беше същото. А напоследък ми хрумваха странни мисли. Като например толкова ли ужасно ще е, ако понякога гледам ръгби мач по спортния канал? Само когато Тод не е наблизо, разбира се.
Нямаше да се върна към старите си навици. Едва ли. Харесваше ми маникюрът. И щях да се науча да харесвам високите токчета и чорапогащниците, по дяволите, дори и да ми струваше скъпо. Имах предвид, колкото и да ми беше трудно.
Никакви ругатни.
Но някак си този обяд с Оли, само двамата, ми се струваше най-важното нещо, което ми се беше случвало от месеци насам. Откакто се бях изнесла от апартамента му. Явно това означаваше, че губех реална представа за нещата, защото през тези месеци си бях намерила нова работа, бях се подложила на пълно преобразяване и бях започнала да излизам с прекрасен човек.
Но сега не исках да мисля за това. Прекалено много се задълбочавах. Направо щях да се побъркам. Просто исках да си върна стария приятел и както Тод казваше, нямаше защо да правя „федерален проблем“ от това.
Отбих се в „Маркс и Спенсър“ и се отправих към храната. Всъщност, докато живеех при Оли, винаги си бях представяла как ще го направя. Как щях да имам толкова много пари, че да си позволя обяд от „Маркс и Спенсър“! Тук например имаха малки пластмасови кутийки с бели череши, всяка от които струваше по четири лири.
Четири лири. Едната! Но сега това не беше нищо за мен, тържествуващо си казах аз. Дори можех да си купя всичко, което продаваха, и изобщо да не се замисля за цената!
Взех от сандвичите, които знаех, че Оли харесва, едро нарязани пържени картофки със сол и оцет, четири праскови — на опаковката пишеше, че са узрели на дървото — и диетична кока-кола.
Имаха и готови салати, така че взех нещо, което не изглеждаше много калорично. Пролетна зелена салата с диетичен сос и варени яйца. И кутийка ягоди, защото бяха сред най-нискокалоричните плодове на щанда.
После платих и се качих в едно такси. Щях хубавичко да му покажа аз!
Офисите на Оли изглеждаха като излезли от страниците на лъскаво списание за аристократичните традиции в бизнеса. Бяха разположени в прекрасна стара градска къща на „Линкълнс Ин“, навсякъде крачеха жени с вид на представителки на заможните класи, малко страшни в строгите си поли от туид и колосани бели блузи, както и мъже в костюми, които се мъчеха да изглеждат изключително заети и важни.