Отметнах важно косата си, спокойна, че съм била при професионален стилист едва предния ден, и изпънах рамене. Смятах, че видът ми е съвсем като на момиче с кариера и ще компенсира донякъде двете найлонови торби от „Маркс и Спенсър“, които влачех със себе си.
— Оливър Маклауд, ако обичате — обърнах се надменно към момичето на рецепцията. Освен това я изгледах студено и строго. Виктория ме бе научила на това. Беше много важно да дадеш на всеки да разбере, че ти си шефът, иначе щяха да се възползват от добротата ти. „Тод очаква именно това“, казваше ми тя. И сигурно имаше право, макар че не бих могла да погледна така Тоби Роджърс и ми беше много неловко, когато тя го правеше.
— Третата врата вляво — каза момичето и погледна накриво найлоновите ми торби. Явно още не бях усъвършенствала надменния поглед. — Но той има ангажимент за обяд.
— С мен — тържествуващо заявих, аз. — Ще бъде работен обяд — вдигнах торбите. — Само лентяите се оправдават с обяда.
Тя повдигна едната си вежда. Реших да не й обръщам внимание и величествено закрачих по коридора. За съжаление едно от токчетата ми се запъна в мекия бежов килим, спънах се и паднах. Тогава я чух как се смее.
Честна дума!
Станах и се поизтупах от праха. Нямаше да позволя нещо да съсипе деня ми. Добре, бях стигнала до кабинета на Оли. Почуках силно на вратата.
— Влез — обади се той. И в стомаха ми отново запърхаха пеперуди.
Много странно. Сигурно от нерви. Но защо да съм нервна близо до Оли? Най-хубавото от всичко беше, че с него се чувствах толкова спокойно и комфортно. Като с онези стари маратонки, които се бе наложило да изхвърля, защото не били достатъчно женствени.
Влязох и затворих вратата. Най-сетне бяхме сами.
Кабинетът му изглеждаше много хубав. Изобщо не приличаше на този на Тод. Беше доста по-малък, на пода имаше пъстър вълнен килим, леко окалян, а на стената — картина на величествено имение. Имаше и много етажерки с документи, както и листове навсякъде по бюрото, а прозорецът беше доста мръсен.
На мен ми се стори прекрасен.
Хрумна ми, че Виктория едва ли идва често тук.
— Луси — обади се той, — здравей — и въздъхна.
Въздъхна! Сякаш бе някакво особено наказание да се види с мен.
— Здрасти, Оли — весело подхванах аз. Щях да се държа ведро. Да се усмихвам. Независимо от всичко. — Толкова е хубаво да се срещнем пак. Само двамата — завъртях се на пети. — Харесва ли ти роклята ми? Нова е.
Беше модел на „Миу Миу“ от розова вълна и с много къси ръкави, и стигаше малко под коляното. В стила на Джаки Онасис. И бях обгърната в уханието на „Коко“ от „Шанел“. А на китката ми имаше тънък златен часовник, който Тод ми беше купил, марка „Патек Филип“.
— Сигурен съм, че е нова — продължи той със същия хладен тон. — Нали всичко, което имаш сега, е ново?
Седнах насреща му, без да чакам покана. Имаше зелен кожен фотьойл, който бе много предразполагащ. За разлика от разговора ни.
— Знаеш ли, Оли — леко се намръщих, — струва ми се, че не ме одобряваш особено напоследък.
— О, значи си го усетила?
— Добре — не можах да прикрия тържествуващата нотка в тона си. — Какъв ти е проблемът? Ти ми каза да стана такава. Намери ми тази работа. Искаше да се изнеса от жилището ти. А сега ме обвиняваш, че съм последвала съветите ти?
Оли изглеждаше много нещастен и замълча за миг.
— Знаеш ли, не само ти имаш право на щастие — назидателно продължих аз. — Много се радвам, че нещата между теб и Виктория вървят толкова добре, но и при нас с Тод е така. Миналата вечер ти се държа така, сякаш пет пари не даваш за нашите… хм… отношения.
— Съжалявам — каза той след малко.
— Така и трябва — опитах се да си дам вид на строга учителка. — Нали тъкмо ти ми казваше, че всичките ми гаджета са отрепки и че трябва да се отнасям по-сериозно към живота си. И когато го направих, вместо да се радваш за мен, ти си напълно погълнат от собствената си сватба и личната си кариера!
— Добре — Оли блъсна настрани бележника, в който пишеше, и уморено прокара пръсти през косата си. — Съжалявам. Права си, разбира се. Ако си влюбена — погледна ме право в очите, — тогава се радвам за теб. Заслужаваш цялото щастие на света.
Примигнах. Не знам какво бях очаквала. Но си мислех, че ще реагира сдържано и ще направи някакъв по-лекомислен коментар, а не толкова сериозен.
Усетих как гърлото ми се свива, което беше глупаво. Не трябваше да има сълзи. Това бе просто един обяд с добър приятел.