Тод ме изгледа ужасено.
— Ще се държим съвсем дискретно в офиса.
— Но защо? — попитах аз, припомняйки си спора с Оли. — Не могат да ревнуват, защото не си ме повишил. Върша най-досадната работа на света! Никой не може да каже, че ме покровителстваш.
Тод театрално захвърли салфетката си; тя се приземи върху пържолата му и върху белия плат се появиха петна.
— Луси — сърдито подхвана той, — нека още сега да си изясним някои неща. Ти работиш за мен. Аз ще казвам какво се прави в офиса. И аз съм мъжът в тази малка авантюра. Щом аз искам да не вдигаме шум, ще го правим по моя начин. Имам нужда от определен тип момиче, ясно ли е? Дискретно, изискано и с тънка фигура. За всичко, което съм ти дал — махна Тод към целия апартамент, — не искам прекалено много.
В очите му се бе появил един ужасен блясък, който не бях забелязвала досега.
— За всичко, което си ми дал ли? — не можех да повярвам. — Мислех, че не търсиш отплата за това. Каза ми, че е само бизнес. И приятелски чувства — лицето ми почервеня. — Не можеш да ме купиш, Тод. И ако си си го въобразявал, време е да премислиш. Няма да позволя да ми нареждаш какво да правя.
Сърцето ми препускаше бясно, но не се отказах. Той скочи на крака.
— Къде отиваш?
— Вкъщи — заяви той. — Ще те видя утре сутринта, Луси. Очаквам да бъдеш дискретна. И да се държиш както сме се разбрали. Просто не забравяй кой плаща за всичко, нали? Омръзна ми да те слушам — и изскочи навън.
Останах на мястото си, но ми се искаше да умра. Разбира се, че беше прекалено хубаво, за да е истина. Всичко. Преструвах се на такава, каквато не бях. На друг човек.
И още по-зле — въобразявах си, че Тод е друг човек. Знаех какъв мъж искам до себе си и това съвсем не бе сладкодумен американски плейбой.
Исках Оли Маклауд.
Когато го осъзнах, ме заболя толкова, че останах без дъх. Кати беше права, Виктория — също. Но сега това не ме интересуваше. Просто се опитвах да се преборя с ужасното и непоносимо чувство за загуба и съвсем не ставаше дума за загубата на Тод Мейл.
След половин час бях взела решение. Отне ми толкова време само защото трябваше да обмисля някои практически аспекти. Като например как да върна всички дрехи. С повечето беше лесно, просто ги подредих прилежно върху леглото заедно с чантите и всички онези проклети обувки на висок ток. Разтребих чиниите и се обадих на компанията за доставка на храна да си ги вземе. После обиколих целия апартамент и събрах всичките си вещи. Не ми беше нужно много време — взех си само моите неща, онези, с които бях дошла. Нищо от онова, което Тод ми беше купувал, нито едно червило, нито дори позлатената пинсета. Оставих дори и пастата за зъби.
Действах бързо, със скорост, която ме порази. Никакви сълзи; бях прекалено ядосана, за да плача, и то най-вече над себе си. Тод беше просто един негодник и не единственият. Най-много ме беше яд на себе си. Не можех да повярвам, че го бях харесвала! Че бях приемала всички тези подаръци. Защо не ми се струваше нередно? А през цялото време — въпреки всичките му уверения — той ги е смятал за един вид възнаграждение, което му дава право да ми нарежда как да живея! По дяволите!
О, не биваше да казвам това, трябваше… Не! По дяволите! Понякога само ругатнята вършеше работа.
Идваше ми да разкъсам дрехите на гърба си. Всичко. Но не исках да ги повредя, дори и ужасно хлъзгавото червено дантелено бельо. Не, тези дрехи, които носех, трябваше да бъдат изпрани и изгладени, преди да му ги върна. А и освен това ми трябваше нещо, с което да се появя при Кати. Глупаво бях изхвърлила всичките си стари дрехи. Нямах нито маратонки, нито джинси — нищо.
Когато свърших с апартамента, се обадих на Виктория. Исках да приключа с всичко наведнъж. След като идех при Кати — край. Щях да си взема горещ душ и да отмия Тод Мейл от живота си. Щях да забравя напълно за него, поне до следващата сутрин, когато щях да ида в „Мейл акомодейшънс“, за да си подам оставката.
— Дааа?
Слава богу. Беше си у дома.
— Здрасти, Вики.
— Скъпа… — заговори тя с онзи специален гальовен гласец, който използваше, откакто бяхме станали приятелки. — Как си? Искаш ли да отскочим до някой нощен клуб? Вземи и Тод.
— Не мисля — тонът ми охлади ентусиазма й.
— Скъпа, какво е станало?
— Скъсах с Тод — казах аз. — Или поне ще го направя. Утре.
Последва продължително мълчание.
— Но защо? — не повярва Виктория. — Бяхте толкова близки! Той имаше такива сериозни намерения спрямо теб.
— Не, не е имал — въздъхнах. — Все едно, просто исках да знаеш.
— Луси — продължи Виктория, — не бъди глупава. Може никога повече да не получиш такъв шанс!
— Не беше кой знае какво — отвърнах аз. — Не мога да бъда такава. Не съм като теб, Виктория. Ти си такава, но аз не съм. Аз не… все още не харесвам обувки на висок ток.