„— И ето ме тук, страннико — привърши тя разказа си, — а това е най-скъпоценното нещо, което притежавам.“
Тя издърпа малка кесийка от еленска кожа, която носеше на врата си като медальон, и я отвори. Вътре, увито в напоена с мас коприна, пожълтяло от годините, оръфано и изтъркано, беше парчето вестник с цитата от Торо.
— Ами щастлива ли си?… Задоволена? — попитах аз. — С четвърт милион долара нямаше да имаш нужда да работиш в Щатите. Сигурно ти липсват много неща.
„— Не чак толкова — отговори тя. — Не бих си сменила мястото с никоя жена от Щатите. Това са мои хора, мястото ми е тука. Но има моменти… — и в очите й припламна този гладен копнеж, за който споменах, — има моменти, когато ужасно много ми се иска тоя човек Торо,да се озове тук.“
— Защо? — попитах аз.
„— За да мога да се омъжа за него. От време на време съм страшно самотна. Аз съм само една жена, истинска жена. Чувала съм да разказват за друг вид жени, които се запилявали като мене и вършили смахнати неща — такива, дето ставали войници в някоя армия или моряци на кораб. Но тия жени са си смахнати. Те повече приличат на мъже, отколкото на жени; те приличат на мъже и не изпитват нуждите на обикновените жени. Не жадуват за любов, нито за малки деца в прегръдките си или на скута. Аз не съм като тях. Хайде кажи го ти, страннико:
приличам ли на мъж?“
Тя не приличаше на мъж. Тя беше жена, красива, с ореховокафява кожа, със здрава, закръглена женска снага и прекрасни тъмносини женски очи.
„— Не съм ли жена? — настойчиво повтори тя. — Жена съм. Аз съм кажи-речи от глава до пети жена и нещо повече! Но чудноватото е, че макар и да съм родена в нощта за всичко друго, не съм такава, когато се стигне до любовта. Мисля си, че всеки най-много харесва своето си племе. Поне така е с мен и така е било през всичките тия години.“
— Искаш да ми кажеш, че… — започнах аз. — Никога! — прекъсна ме тя и в нейните очи, които погледнаха право в моите, се четеше, че това е самата истина. — Имала съм само един мъж и него го наричам Волът; и предполагам, че си е още в Джуно и държи своята буламачница. Потърси го, ако някога се върнеш там, и ще се увериш, че правилно съм го нарекла така."
И аз наистина го потърсих, две години след това. Той беше точно такъв, какъвто го беше описала — тежък, як и тъп, Вол, — влачеше крака из заведението и прислужваше на масите.
— Трябва ви жена, за да ви помага — подхвърлих аз.
— Едно време имах — бе неговият отговор.
— Вдовец?
— Да. Чална се. Винаги разправяше, че кухненската жега ще й види сметката, и така стана. Един ден ме заплаши с револвер и избяга с някакви сиваши с кану. На морския бряг ги застигнала буря и всички се издавили.
Трефетън Съсредоточи вниманието си върху чашата и замълча.
— Ами момичето? — подсети го Милър. — Ти прекъсна разказа си тъкмо когато беше започнал да става интересен, деликатен. Така ли свърши всичко?
— Така — отговори Трефетън. — Както сама го каза, тя беше дивачка във всичко, освен в любовта, и искаше мъж от своето племе. Беше много мила по въпроса, но го каза направо, без заобикалки; Искаше да се омъжи за мен.
„— Страннико — заговори тя, — много те искам. Ти харесваш този живот, иначе нямаше да си тук и да се опитваш да се прехвърлиш през Скалистите планини есенно време. Мястото тук е много хубаво. Надали ще се намери по-хубаво. Защо да не останеш? Аз ще ти бъда добра жена.“
И тогава трябваше аз да реша. Тя чакаше. Трябва да призная, че съблазънта беше твърде голяма. Бездруго бях наполовина влюбен в нея. Знаете, че си останах ерген. И съм готов да добавя, като си спомня целия си живот, че тя е единствената жена, която така ме е привличала. Но беше толкова нелепа, цялата тая работа, и аз излъгах като джентълмен. Казах й, че съм вече женен.
„—Жена ти чака ли те?“ — попита тя.
Казах, че ме чака.
„— И те обича?“
Казах, че ме обича.
И това беше всичко. Тя повече не повтори предложението си… освен веднъж, и тогава прояви известна страст.
„— Достатъчно е само да заповядам — каза тя, — и ти няма да заминеш оттук. Ако заповядам, ти ще останеш… Но няма да заповядам. Не бих те искала, ако ти не искаш да те искат… и ако ти не ме искаш.“