Съгласих се. Така или иначе Елис бе човек почтен, честен. На него винаги бих му помогнал с каквото мога. Ама в дадения случай не бях сигурен колко мога да разкрия, без да проваля започнатото.
Имаше една задължителна спирка, преди да поема на север. Стъпка назад — в собственото ми минало, в собствения ми провал.
Трябваше да посетя онази общност.
Пътят към известната като Колонията общност не бе променен. От Южен Портланд поех на запад, минах през Уестбрук, Уайт Рок и Литъл Фолс и все така, докато се откри изглед към езерото Себаго. Тръгнах по брега и все по брега до едноименния град, сетне хванах пътя за Ричвил на северозапад, докато стигнах на отклонението за Смит Хил. Вода имаше и от двете страни на пътя, върховете на вечнозелените дървета се оглеждаха в наводнената и блатиста местност. Небето се бе прояснило, водните лилии изглеждаха чудесни, във влажната земя цъфтеше кучешки дрян. Малко по малко пътят съвсем загрубя — дълбок двоен коловоз, по средата трева и така, докато стигнах до група дървета на не повече от трийсетина метра напред. Нищо не показваше какво има зад дърветата освен прост дървен знак, на който бе издълбан кръст и сключени в молитва ръце.
Тук бях попаднал в момента на най-тежката си загуба — веднага след смъртта на Сюзън и Дженифър. Наричаха мястото Колонията — така си го знаеха посветените. Бяха ме намерили някъде наоколо, усмърдян на алкохол, отчаян, олян в собствената си бълвоч. Прибрали ме да преспя, сетне ме заведоха в комуната.
Останах някъде около шест седмици. Имаше и други като мен. Алкохолици, наркомани. Хора, загубили посока в живота, отхвърлени от близки и семейство. Някои сами хванали пътя насам, други ги насочили познати. Мен самия ме бяха намерили местните и въпреки безпаметността ми ми бяха протегнали ръка. Всеки бе свободен да си тръгне, когато намери за добре. Нямаше ограничения, наказания, ангажименти. Но тук ли си, трябва да спазваш правилата. Без алкохол, дрога, секс. Всеки работеше, и то здраво. Всеки допринасяше за общото добро на малката общност. Всеки ден се събирахме за нещо като молитва, но то бе по-скоро нещо като медитация, като размисъл върху собствените ти грешки и провал в живота. Понякога отвън пристигаха социални работници, юристи и съветници по различни въпроси, даваха консултации, помагаха искрено — на когото можеха, всъщност на тези, които приемаха помощ. През повечето време си помагахме един на друг, поддържахме се. Най-вече помагаха основателите на Колонията — Дъг и Ейми Грийвс. Ако изобщо имаше някакво напрежение, то идваше от нас самите: още от началото ни бе дадено да разберем, че помагаме не само на себе си, а и на останалите — кой както може.
Сега като погледна назад в ретроспектива, разбирам, че съм попаднал там безхаберен и неготов за онова, което Колонията наистина можеше да даде. Но останах шест седмици и имах ужасно много време да мисля и анализирам живота си: влязох объркан, самосъжаляващ се пияница, излязох отрезвен и променен — с далеч по-ясни цели. Трябваше да намеря онзи, който уби Сюзън и Дженифър и на свой ред да го убия. И в края на краищата така и стана. Убих Пътника. Убих го и унищожих всеки и всичко, което се опита да застане на пътя ми.
Сега вървях през дърветата и къщата изпъкваше бавно и все по-детайлно, все по-близка и открита. Бяха я варосали, в бяло светлееха и близките хамбари и помощни постройки, както и превърнатите в спални помещения конюшни. Беше още девет часа сутринта, но местните сигурно отдавна вече се бяха заели с всекидневните си задължения. Отдясно забелязах чернокож, който обикаляше кокошарниците и събираше прясно снесените яйца. Малко по-надалеч виждах силуетите на работещите в парниците. От единия хамбар долиташе типичния стържещ шум на механичен трион: там още навремето правехме мебели и ги продавахме. Онези, които имаха нужните умения, правеха и свещници и детски играчки — добре вървяха и изкарваха добри пари. Но основните финанси идваха предимно от дарения и най-главно от бивши членове на Колонията. Хора, които бяха направили тук първите стъпки към нов живот. И аз изпращах пари от време на време. На два-три пъти бях писал и писма на Ейми, но досега не бях намерил време да се отбия.
Излязох на полянката пред дома, а на верандата се появи жена. Беше ниска — не повече от метър и петдесет, с дълга сива коса, завързана отзад. Иначе бе набита и широкоплещеста за жена. Носеше голяма за ръста си фланелка, а разръфаните й широки джинси падаха на множество гънки върху обувките и почти ги скриваха. Загледа се в мен и изведнъж се усмихна широко, широко, а лицето й стана невероятно приветливо. Позна ме и се затича да ме прегърне.