— Чарли Паркър, ти ли си?! — извика в полупочуда и ме притисна със силните си, ухаещи на ябълки ръце.
Сетне ме пусна, отстъпи две крачки и внимателно ме огледа целия, впи очи в моите и помълча. Мислите й обаче минаваха като на кинолента по лицето и аз също се върнах в онези тогавашни дни и седмици. Мълчахме и се гледахме, а когато тя наведе очи, видях, че в тях се бореха облекчение, но и загриженост. Както винаги бе успяла да надникне в душата ми.
После ме хвана за ръка и ме отведе в къщата. Побутна към мен стол, седнах на дългата обща маса, а тя се скри в кухнята и след малко донесе голяма чаша ухаещо кафе за мен, чаша билков чай — за себе си.
Сетне заговорихме за моя живот — след като бях напуснал Колонията. Разказах й почти всичко — без задръжки. На изток от дома наводнената земя искреше под слънцето. От време на време пред прозореца минаваха мъже, вдигаха ръка в поздрав. Забелязах, че един от тях вървеше трудно, шкембето му висеше над колана на панталоните и въпреки че съвсем не бе горещо, лицето му блестеше в пот, а ръцете му силно трепереха. Типични симптоми. Познах, че е от най-новите. Най-много ден-два и абстиненцията го мъчи здраво.
— Нов е, нали? — кимнах с глава към прозореца, след като бях разтоварил плещи от всичко, което исках да споделя с Ейми.
Чувствах се олекнал, замаян, усещах странна смес от въодушевление, приповдигнатост и тъга.
— И ти беше като него в началото — рече Ейми.
— Алкохолик — рекох.
— Не, алкохолик, слава Богу, не си бил. Иначе нямаше да можеш да се отървеш за толкова кратко време — отвърна жената. — Ти излезе от състоянието си сравнително лесно. Сега идва ли ти наум да пийнеш чашка? От време на време поне?
— Понякога.
— Но не и всеки ден, всеки час?
— О, не.
— Значи си успял да си отговориш на въпросите сам. Това е все едно да запълниш някаква дупка в системата си. Няма значение какво е било: алкохол, дрога, секс, маратон. Излязъл си от тук готов: на мястото на алкохола вече е имало нещо друго. Намерил си начин да запушиш празнотата, да замениш пиенето с друго. Какво ли? Насилие, отмъщение.
Ейми не беше от онези, които любезничат и усукват. Говореше точно. Със съпруга си бяха създали Колонията на базата на абсолютната честност и искреност: на първо място със себе си, сетне и с другите.
— Смяташ ли, че имаш право да отнемаш чужд живот, да съдиш другите и да ги намираш за виновни?
Боже мой, в гласа й долових ехо от думите на Ал Зи. И съвсем не ми хареса.
— Нямах избор — рекох.
— Не е така. Човек винаги има избор.
— Тогава не изглеждаше така. Те остават живи — аз умирам. Такъв ми бе изборът. Отиват си и други хора — съвсем невинни. Не можех да позволя това да стане.
— В името на необходимостта, а?
„Защита в името на необходимостта“ е концептуален термин от старото британско право. Прилага се в случай, когато човек извърши дребно закононарушение, за да постигне вещо по-възвишено, нещо, което ще донесе добро; тогава законът го обявява за невинен. По-малкото срещу по-голямото зло, както го наричат някои хора. Все още го споменават тук-там разни адвокати, но попаднат ли на добре образован и ерудиран съдия, и усилията им отиват на вятъра.
— Само две са последиците от отнемането на чужд живот — започна Ейми. — Или жертвата получава вечно спасение — в който случай значи си убил добър човек, или я обричаш на вечни мъки в Ада, при което значи отнемаш надеждите му за изкупление. След това отговорността е твоя, ти ще трябва да понесеш тежестта й.
— Онези, за които става дума, не се интересуваха от вечно спасение — отвърнах равно. — Нито пък се стремяха към изкупление.
— А ти самият?
Тук замълчах.
— С пистолет в ръката няма да получиш нито спасение, нито изкупление — настоя тя.
— Ейми, виж сега — наведох се към нея аз, — много съм мислил за тези неща. Много. Преценявал съм ги и така, и онака. Мислех си, че мога да си вдигна чуковете и да се разкарам, но не става. Не мога така. Някой трябва да защитава по-слабите хора от подтиците на насилниците. Аз съм в състояние да свърша тази работа. Понякога закъснявам, но пък мисля, че мога да осигуря някакво възмездие, поне в известна степен.
— Затова ли си дошъл тук, Чарли?
Откъм вратата се чу шум. Влезе Дъг, съпругът на Ейми. Дали не беше стоял отвън и слушал разговора ни? Носеше голяма бутилка с вода. Беше пил от нея, по брадата му и по фланелката отпред имаше капки. Дъг е голям мъж, едър, висок — около метър и деветдесет и нещо, бледолик, с почти изцяло побеляла коса и забележителни зелени очи. Изправих се да се здрависаме, а той положи едра лапа на рамото ми и ме задържа на ръка разстояние, като през цялото време се взираше в очите ми. Също като жена си. Сетне седна до Ейми и двамата зачакаха отговора на нейния въпрос.