— В известен смисъл, да — рекох накрая. — Разследвам смъртта на една жена. Казва се Грейс Пелтие. Преди години ми беше приятелка.
Поех въздух и се загледах в слънчевите лъчи навън. Трудно беше, да. На това място — Колонията — единствената задача му бе да помага на случайно попаднали и изгубени несретници да си намерят пътя, да си подобрят живота или да го започнат наново. Трудно бе оттук да се съди за смъртта на Грейс, че и за бащината й, че и още за някакво си момченце извън времето, чиято празна очна яма е скрита зад евтина черна лента. Да, оттук тези неща изглеждат прекалено далечни, че и съвсем нереални. Малката общност изглеждаше неуязвима от гледна точка на разни насилници и последствията от отдавна извършени престъпления, при това далеч от това място. Но очевидната простота на живота в него, чистотата и яснотата на неговите цели прикриваше неведома сила и невероятна дълбочина на човешкия дух и познание. Ето затова бях дошъл тук. По своята същност общността на име Колонията бе пълна противоположност или истинска антитеза на групата, срещу която бях тръгнал.
— Разследването ме доведе до Братството и ме изправи пред човек, който, изглежда, действа от негово име. Той нарича себе си г-н Пъд.
Отначало двамата пред мен не реагираха. Но Дъг заби очи в пода, започна да мести крака. Ейми извърна поглед и се загледа навън, сякаш отговорите, които търсех, са скрити в листата на дърветата отсреща. Мина известно време, двамата се спогледаха, заговори Ейми.
— Знаем за тях — рече тихо, както бях сигурен, че ще направи. — Ти си намираш интересни врагове, Чарли.
Сетне отпи от чая, пак помълча, пак заговори:
— Има две Братства, така да се каже. Едното е за пред обществеността и начело му стои Картър Парагон, който продава молитвени памфлети по десет долара парчето и уверява хората, че може да цери онези, които докосват телевизионния екран, когато той е на него. Това Братство е лъжовно и плитко, то паразитства на гърба на лековерните. И не е много по-различно от десетки други подобни организации — нито е по-добро, едва ли е по-лошо.
Но второто Братство е съвсем различно. То е сила, една истинска цялост, а не организация. То поддържа насилници, определен тип хора, които практикуват насилие, финансира убийци и фанатици. Движи го омраза, страх, ярост. Мишени са му всички и всичко, които не са като него, които са инакомислещи. Някои от тях са очевидни: гейовете, евреите, чернокожите, католиците; онези, които помагат на каузата на семейното планиране, респективно извършващите аборти; онези, които работят за мирното съвместно съществувание на хората от различни раси и религиозни убеждения. С две думи, това Братство е човекоомразно. То ненавижда слабата и неустойчива човешка природа; сляпо е за божественото вдъхновение у людете, та дори и най-нисшите и най-кротките сред тях.
Съпругът й одобрително кимаше.
— То действа против всичко живо, което приема като евентуална заплаха за себе си или своята мисия. Започва с учтиви предупреждения, минава към заплахи и изнудване, посегателства върху собствеността, физическо нараняване и накрая — убийство, — когато изпълнителите му сметнат, че другите ресурси са изчерпани.
Въздухът около нас сякаш се промени. Задуха вятър откъм блатата и езерото. В течението усетих мирис на застояла вода и разложение.
— Кой стои зад него? — попитах аз.
Дъг сви рамене, но Ейми рече:
— Не знаем. Знаем онова, което си подразбрал и ти самият: параван му е Картър Парагон. Истинското лице е скрито. Не е голямо като структура. Нали знаеш — има една приказка: най-добрата конспирация е от един човек. Колкото по-малко хора знаят за едно нещо, толкова по-добре. Чували сме, че са замесени само шепа хора.
— А полицаи?
— Може би — отвърна Ейми и очите й се присвиха. — Всъщност да — поне един-двама полицаи има. Използват ги, за да прикриват следите или да донасят своевременно, когато срещу тях са задействани юридически ходове. Но главният му инструмент или лост на действие е един мъж: червенокос, слаб, истински хищник. Понякога с него се движи и жена — тя е няма.
— Това е той — рекох. — Г-н Пъд.
За пръв път, откакто говорехме за Братството, Ейми се пресегна и хвана ръката на съпруга си. Двамата преплетоха пръсти, сякаш дори споменаването на името на Пъд ги обединяваше в мълчалива солидарност и единодействие.