— Той има и други имена — най-различни. Чувала съм да го наричат Ед Монкер, Уолтър Зарен, Ерик Дюма. По едно време мисля, че се подвизаваше и с още две: Тед Бюн и Алекс Чорт. Сто на сто има и други.
— Ти май знаеш доста за този тип.
— Ние сме хора религиозни, но не и наивници. Говорим за опасни лица. Човек трябва да внимава, да знае с кого си има работа. Тези имена говорят ли ти нещо?
— Не мисля.
— А поназнайваш ли нещо за демонологията?
— Съжалявам — пошегувах се аз. — Миналата година прекратих абонамента на „Демонология за любителя“. Плашеше ми раздавача.
Дъг се поусмихна снизходително и рече:
— Чорт на руски значи дявол, руският Сатана, също известен като Черния Бог. Бюн е име на триглав демон, който краде телата от гробовете или ги размества. Дюма е ангелът на мълчанието на Мъртвите. Зарен е демонът на шестия час, геният на Отмъщението. Монкер пък е името, което той най-често употребява, за него то има особено звучене.
— И то ли е име на демон?
— Да, при това много особен. Единият от двойка демони: Монкер и Накир са ислямски демони.
Нещо познато проблесна в съзнанието ми: спомен от случилото се в двора, да! Пръстите на Пъд гальовно се движат по бузата на нямата, той тихо шепне: „Моя Накир!“
— Да, чух го да нарича жената „моя Накир“.
— Монкер и Накир разпитват и съдят мъртвите, за да решат къде да ги изпратят — в Рая или в Ада. Онзи г-н Пъд, или както иска още да се нарича, изглежда, се забавлява много с тези демонски асоциации. Харесват му.
— Изглежда, има доста специализирано чувство за хумор — поклатих глава аз.
— Дори и името Пъд не е случайно — обади се Дъг. — Намерихме го в адрес на Интернет. Така се е казвал пионерът на американската арахнидология — Илая Пъд, съвременник на уважавани учени като Емертън и Маккук. През 1933 г. е издал най-известния си труд „Естествена история на арахнидите“.
— Паяци, а? Има една приказка, че след известно време хората заприличвали на домашните си любимци.
— Или обратното — възрази Дъг. — За любимец си избираш онова, което най ти допада.
— Значи сте го виждали?
— Дойде веднъж тук — кимна той. — Доведе и жената. Спряха колата до кокошарниците и изчакаха да излезем. Щом се появихме, Пъд извади от колата чувал, захвърли го на земята и си тръгнаха. Повече не сме ги виждали.
— Да питам ли какво имаше в чувала?
— Зайци — отвърна Ейми с наведена глава и така и не разбрах нищо, най-вече защото не виждах изражението й.
— Ама ваши зайци ли?
— Да. Отглеждахме ги в оградено място зад кокошарниците. Това стана след твоето време. Една сутрин просто изчезнаха — нямаше кръв, нямаше козина, просто нищо, което да говори, че ги е нападнал хищник или нещо друго. Сетне дойде Пъд и захвърли чувала. Отворихме и какво да видим — само останки, болезнена гледка, грозна и ужасяваща. Нахапани, нажилени, покрити със сиво-кафяви петна, месото започнало да гние. Отнесохме един на местния ветеринар, той рече, че било типично за ужилване от паяци, особено онзи тип, дето му викат паяк отшелник. И така разкрихме смисъла на името Пъд.
— Всъщност онова бе предупреждение да седим далеч от него и да не му се бъркаме в работата. Тогава бяхме поразпитали тук-таме за Братството. И след посещението прекратихме с въпросите. Какво да правим?
Сега Ейми вдигна глава и ме погледна в очите, но по лицето й не се четеше нищо освен може би леко напрежение по крайчетата на устните.
— Нещо друго да ми кажете в същата връзка?
— Слухове, какво друго — вдигна рамене Дъг.
— Слухове, но за какво? За книга например, а?
Пръстите на Дъг побеляха върху шишето — щеше да го счупи с мощните си лапи.
— Имена записват, нали? — продължих аз да налучквам. — Нали г-н Пъд е именно такъв — някакъв си дявол, демон, който записва имената на прокълнатите в голяма черна книга. Не е ли така?
И двамата премълчаха, а тишината изведнъж бе нарушена от гласовете на мъжете, които идваха за предобедна почивка и закуска. Стаята се изпълни с непознати лица, Ейми и Дъг се изправиха, станах и аз. Стиснахме си ръцете и ги оставих да хранят хората. Но Ейми тръгна с мен и ме изпрати чак до колата.
— Виж, Чарли, тази книга е само един слух, както ти каза и Дъг. Истината за Братството си е тайна, скрита, покрита. Никой досега не е успял да свърже онова публично лице — паравана Парагон, с другата им дейност.
Сетне пое дъх, огледа се бързо и добави:
— И друго трябва да ти кажа, Чарли — не си първият, който идва да разпитва за Братството. Преди години беше — от Ню Йорк дойде един мъж и също питаше, разпитваше, само че ние тогава почти нищо не знаехме за Братството. Всъщност почти нищо и не му казахме, но пак бяхме предупредени… онзи си отиде и повече не чухме нищо — до преди две години…