Застанал тук, затворих очи и си представих, че усещам присъствието на душите им наоколо. Струваше ми се, че ги чувам: цвиленето на конете, изстрелите, съскащата под копитата трева, виковете на ранените, предсмъртните стонове, крясъците на болка, ярост и страх.
И за миг бях сред тях и разбрах…
Има места, където годините са без значение, където само лист от историята разделя миналото от настоящето. Стоях тогава на билото на хълма — младеж, застанал на лобното място на други младежи — и почувствах връзката с миналото, изпитах странното усещане, че някъде на друго място, назад в руслото на историята, тези млади хора все още се бият, та макар и безнадеждно, и все още умират; че те ще водят тази битка завинаги, отново и отново, и пак и пак — все със същия печален завършек.
Тогава ще да е било първото ми прозрение относно нашия кух свят, относно миналото, което никога не си отива завинаги, а се повтаря и живее по един странен, неземен и понякога прекрасен начин и в настоящето. Всички неща са в постоянна връзка и взаимно обвързани, винаги има докосване между онова, което лежи нейде дълбоко заровено, и това, което живее и диша отгоре му; винаги е имало и ще има една неведома двупосочна променлива, която разрешава извършено в настоящето добро дело да коригира висящо в далечното минало неравновесие. Това в края на краищата е и същността на истинското правосъдие: не да отмениш миналото и неговите злини, а с действия далеч напред във времето да възстановиш хармонията от минали години поне до известна степен, да създадеш мяра за равновесие, така че живият да продължи с по-леко бреме, а мъртвите да намерят покой в свят отвъд нашия.
Сега, когато потеглих на север, в паметта ми отново изплава онзи ден на старото бойно поле, ликът на баща ми, застанал до мен мълчалив и заслушан в звуците, носени от вятъра, който свисти около нас и разчорля косите ни. Ден на възпоминания и преклонение пред мъртвите. Ето ме и мен отново на пътешествие или може би на поклонение? Или зачитане на дълга на живите към мъртвите? Как да ги разбера? Имаше само един начин: като застана по местата, където са стояли онези семейства, само като се озова сред аурата на спомените за последните им мигове, само като се заслушам в далечното ехо. Само тогава ще мога да се надявам да разбера, да узная, да почувствам и видя.
Нашият свят е кух. А при езерото Сейнт Фройд лежат вътрешностите му — изложени на показ.
Докато шофирах, се обадих в Ню Йорк да си поискам отдавна дължима услуга. Обади се женски глас, попита ме за името, настъпи пауза, сетне ме свързаха с офиса на специалния агент Хол Рос. Неотдавна бе получил повишение и сега бе един от тримата началници на нюйоркския клон на ФБР, подчинен само на един от заместник-директорите на бюрото. Наистина голяма работа, няма що. Навремето, когато се срещнахме за пръв път, бяхме кръстосали шпаги, но след развоя на събитията около Пътника отношенията ни постепенно се бяха подобрили, за да станат почти приятелски. ФБР вече втора година преразглеждаше случаите, в които бе участвал Пътника като негов служител, и това бе само част от незавършилото разследване на всичките му престъпления. В Куантико бе отделено специално помещение за релевантни материали и информация, постъпващи от всички компетентни организации и агенции в САЩ. Разследването бе получило кодовото прозвище „Харон“ — по името на лодкаря в Ада, който прекарвал с лодката си душите на мъртвите по река Стикс. Съответно всички имащи отношение към него материали носеха печат или лого с това име. Във всеки случай процесът се бе оказал обемен и дълъг и съвсем не бе на завършване.
— Чарли Паркър тук — рекох, когато чух гласа на Рос.
— О, здравей! Как си? Не се обаждаш по работа, нали?
— Че кога съм ти се обаждал за друго — отбих упрека аз.
— И аз не помня такъв случай, но все се надявам.
— Извинявай, не и сега. Но нали помниш, че си ми обещал една услуга?
Отсреща настъпи продължително мълчание. Търпеливо изчаках.
— Хм, дълга памет, а, Паркър? Добре де, давай.