— Става дума за Харон. Преди 7-8 години е идвал в Мейн да разследва организация, наречена Братството. Можеш ли да провериш къде точно е ходил и имената на хората, с които е говорил?
— Да питам ли защо?
— Братството вероятно е свързано с престъпление, което разследвам: смъртта на млада местна жена. Ще помогне всяка информация, която можеш да ми дадеш.
— Това е повече от услуга, Паркър. Знаеш, че ни е забранено да разгласяваме архивните материали.
Изглежда, в гласа ми са прозвучали и нетърпение, и гняв, с мъка се въздържах да не започна да викам:
— Рос, слушай, не искам архивите, а просто някаква идея къде може да е ходил. Това за мен е много важно, Хол.
Той въздъхна.
— За кога ти трябват?
— Бързо. Колкото се може по-бързо.
— Ще видя какво може да се направи. Ти току-що си пропиля и деветия си живот, чаткаш ли какво ти казвам? Не го забравяй.
Без да искам, свих рамене.
— И без това не знам какво да правя с него.
Минавах по оградени с дървета шосета, клоните им отрупани със зеленина. Отивах към онова лобно място на провалени надежди и насилствена смърт, а слънцето грееше отгоре и милваше колата с гальовни лъчи. Следвах щатската магистрала чак до Хултън, сетне хванах на север до Преск Айл, а оттам подкарах през Ашланд, Портадж и Уинтървил, за да се добера накрая до градчето Ийгъл Лейк. Задминах камион и спрях до ченгето, което проверяваше трафика. Казах си името, той ми махна с ръка да продължа.
След разговора ни Елис се обадил и дал името ми на детектив от щатската полиция в Хултън. Казваше се Джон Брушар. Заварих го хлътнал до кръста в една кална дупка внимателно да рови с лопатка. Над терена бе опънато голямо платнище. Организацията ми се видя добра: работеха всички — щатските, горските, заместник-шерифите, екипът по съдебна медицина, — запретнали ръкави, заровили пръсти в рядката кал. При това бачкаха извънредни часове. Не се чудете толкова много. С едната полицейска заплата можеш ли да издържаш деца в колеж или да плащаш издръжка на разведената си жена? Затова някой и друг час извън работното време е винаги добре дошъл, където и да си го заработиш.
Не посмях да пресека жълтата лента. Повиках го по име оттам. Той махна с ръка в знак, че е чул, и излезе от дупката. Чак тогава видях, че е голям мъжага, почти гигант. Надвеси се над мен като исполин и ми засенчи слънцето. Бе с работен комбинезон, фланелката му отдолу — почерняла от пот, ръцете му черни от калта, ботушите също, по лицето и бузите — кални пръски.
— Елис Хауард ми каза, че им помагате в разследване — рече той, след като се здрависахме. — Я ми кажете защо сте тук, след като онова разследване се води в Портланд?
— Елис ли ви съобщи това?
— Той каза вас да питам. Имали сте отговор за всичко.
— Оптимист е моят приятел Елис. Добре де, нещата стоят така: Къртис Пелтие — човекът, който бе убит миналата седмица в Портланд, е роднина на Елизабет Джесъп. А доколкото разбрах, тук са останките й. Дъщерята на Къртис се казва Грейс Пелтие, ваши служители разследват нейната смърт. Тя е писала аспирантски труд за заровените тук хора.
Брушар ме огледа едно хубавичко, сетне мълчешком ме поведе към фургона с апаратурата. Там ми пусна да видя видеозапис на комплексното местопрестъпление с прилежащите терени. Изглеждаше благодарен за това, че му бе даден повод да си почине, и наля по едно кафе. Седях на столче, отпивах от чашката и гледах записа: кал, кокали и дървета, кадри от повредени черепи и разпилени кокалени пръсти, черна вода, гръден кош с раздробени предни кости — видимо от близка стрелба с рязана ловна пушка, детски скелет, присвит в зародишна поза.
Лентата свърши, той стана и ме поведе към ръба на разкопания общ гроб.
— По-нататък не бива — рече с извинителен тон. — Част от жертвите са все още долу, а търсим най-осторожно за всякакви следи и предмети.
Кимнах. Нямаше за какво да влизам в ямата. Онова, което ми бе потребно, сега се виждаше относително добре. Сцената бе вече многократно снимана и преснимана. Целият терен бе осеян с малки ямки, до които стърчаха летви с картони, номера и надписи. Всичко бе подробно описано, обяснено, документирано. Някои от дупките бяха вече празни, в други имаше кости. Недалеч от мен двамина в бели комбинезони се бяха навели и грижливо работеха над нещо. След малко единият се отмести и успях да зърна горната част на гръден кош, ребрата му подобни на сключени в молитва пръсти.
— Всички ли са носели онези дървени табели?
За това бе писал „Мейн сънди телеграм“. Като се има предвид естеството на находката, следователският екип учудващо бе успял да запази повечето подробности в тайна.