— Изглежда, да. Но някои от табелите са съвсем изгнили.
Брушар бръкна в джоба на комбинезона и извади сгънат лист, който ми подаде. Разгънах го — прочетох седемнайсет имена. Бяха сверявали оригиналните имена на баптистите с тези, намерени на дъските. От живи роднини възнамеряваха да вземат ДНК проби за сравнителни анализи, на повечето скелети се бяха запазили зъби — щяха да проверяват и евентуално съществуващите зъболекарски архиви. Няколко имена бяха отбелязани със звездички — тяхната самоличност все още не бе определена със сигурност. Името Джеймс Джесъп бе предпоследно в списъка.
— Момчето на Джесъпови още ли е там — долу?
Брушар взе списъка и го погледна.
— Днес ще го вадят — него и сестра му. Специален интерес ли имате към него?
Премълчах. Още едно име на листа бе привлякло вниманието ми. Луиз Фокнър — съпругата на Преподобния. Но неговото име го нямаше в списъка. Нито пък имената на децата му.
— Има ли вече определена теза как са умрели?
— Не и докато не излязат окончателните данни от аутопсиите. Обаче всички мъже и две от жените имат следи от огнестрелни рани в главите или телата. Другите, изглежда, са били пребити с тояги или палки, може би и камъни. Жената на Фокнър е била вероятно удушена. Под черепа й имаше останки от изгнило въже. Черепите на децата носят следи от силни удари, някои са счупени — изглежда, с камъни. Възможно да е било и с чук.
Замълча и извърна глава към езерото. След малко рече:
— Вие, изглежда, знаете нещичко за тях, а?
— Малко нещо — признах аз. — Като съдя по имената на списъка, поне един подозирате, нали?
Брушар кимна в съгласие.
— Да. Фокнър — Преподобния. Освен ако някой друг нарочно им е поставил въпросните табели, за да създаде погрешно впечатление, а самият Фокнър също лежи там някъде отдолу.
Да, това бе логична възможност, само че те не знаеха за последната покупка на Мерсие. Неговото ново „Откровение“ правеше подобна хипотеза на пух и прах.
— Убил е собствената си съпруга — рекох на глас, повече на себе си, отколкото на Брушар.
— Досещате ли се защо?
— Може би се е противопоставила на замисленото от него.
Досетих се за написаната от Грейс Пелтие статия за списанието „Даун Ийст“, в която твърдеше, че Фокнър е бил фундаменталист.
Според фундаменталистките канони и доктрини съпругата е длъжна да се подчинява на съпруга си във всичко. За спорове или предизвикателство въобще не може и дума да става. Освен това ми се струваше, че Фокнър вероятно е очаквал тя да се възхищава и солидарно да утвърждава всичко замислено и извършено от самия него. И ако в един момент тя се е отдръпнала от него, съответно и животът й е загубил стойността си.
Казах нещо подобно на глас и Брушар ме загледа с нов интерес.
— Смятате, че знаете защо ги е избил всичките?
Помислих за казаното от Ейми за Братството: за нетърпимостта и омразата спрямо човешките недостатъци, слабости, погрешимост; за прекалено детайлните сцени на измъчвани грешници в изданията на Фокнър; визиите за наказанията и Страшния съд; най-вече за думата, издълбана в зацапаната с пръст дъска на шията на Джеймс Джесъп: грешник.
— Просто мое предположение: смятам, че Фокнър се е разочаровал от тях като недостойно за него паство. Или са го предизвикали с нещо. Или са се разбунтували… Затова ги е наказал — за погрешимостта им. Още щом са му възразили за пръв път, и вече са били обречени. Било е само въпрос на време: кога и как. Били са прокълнати заради бунта си срещу Богопосочения.
— Хм, доста жестоко наказание, бих казал.
— По-скоро човекът е бил такъв.
Питах се и друго: дали още от самото начало Фокнър не се е надявал в някое тъмно кътче на сърцето си те да го разочароват? Очаквал го е, искал го е. Такъв е човешкият род: старае се, но се проваля и пак се старае, и пак се издънва и така, докато му изтече времето и той си получава заслуженото. Може би Фокнър е имал именно това едно-единствено желание? Те да се провалят и да докажат собствената си недостатъчност, погрешимост, безполезност? Неспособността да си извоюват Избавление? Невъзможността може би да получат Спасение? И са били прокълнати. Винаги са си били прокълнати. Още от началото. И онова, което ги е сполетяло, е било без значение — на Този или Онзи свят.
Тези хора са последвали Фокнър, за да намерят смъртта си, заслепени в надежди и мечти за Нов и Златен век, за достойна Вяра и Убеждения. Пък и в края на краищата годината е 1963 — истинската заплаха са комунистите, съвсем не пасторът на хрисими и богоугодни люде, които търсят само един по-прост живот за самите себе си. Петнайсет години тепърва ще минат до мига, когато Джим Джоунс и неговите „пророци“ ще разстрелят конгресмена Лио Раян в лицето и ще организират масовото самоубийство на 900 заблудени души — техни ученици. И чак тогава хората ще започнат да се замислят за тези неща.