… Иде ред на жените. На тях е наредено да се молят, коленичили, в една от къщите, да размишляват върху общите грехове. Чуват изстрелите, но не разбират какво става. Вратата се отваря, Елизабет Джесъп е първата, която се извръща. На оскъдната вечерна светлина вижда само силуета на мъж. Той й нарежда да се обърне, да гледа в кръста и да моли за опрощение…
Елизабет затваря очи и започва да се моли…
Отново чух същия шум — като тихи стъпки, които приближават ли, приближават. Нещо се очерта в мрака, но този път не се обърнах.
… Децата си отиват последни. Те усещат, че става нещо лошо, нещо, което не бива да става, и все пак тръгват след Проповедника, който ги повежда към езерото. Там гробът е вече изкопан. Стоят с лице към водата. Послушни са. Малките винаги трябва да слушат, нали?
Коленичат за молитва, опират колене в мократа, разкаляна земя. Тежките дъски висят около вратовете им, въжетата протриват нежната детска кожа. Наредено им е да държат ръцете притиснати в гърдите, с кръстосани палци, но Джеймс Джесъп протяга ръка и хваща тази на сестричката си. Тя се разплаква, а той стиска пръстите й по-силно.
— Не плачи — казва й Джеймс.
Над тях пада сянка.
— Не…
Усетих хлад върху дясната ръка. Обърнах се и го видях. Джеймс. Стоеше зад мен в сянката на жълтеникава бреза, поставил длан върху лакътя ми. Слънцето блестеше в единственото стъкло на очилата му. Вдясно минаха двама души с носилка, върху която имаше още една неголяма торба.
— Изнасят ви от тук, Джеймс — рекох тихо.
Той кимна и пристъпи още по-близо. Усетих студ в гърдите и по крака.
— Не болеше — рече ми. — Изведнъж притъмня и…
Добре поне, че не е боляло. Протегнах пръсти да го докосна, да му дам някакъв знак, но те не срещнаха нищо, само студен въздух.
Спогледахме се.
— Трябва вече да си ходя.
— Зная.
Единственото му око бе кафяво, в центъра проблясваха жълти искрици, наоколо бе тъмната луна на зеницата. Би трябвало да видя собственото си отражение в стъклото и може би в окото зад него, но не виждах нищо. Сякаш аз бях нереалният, аз бях фантомът, а Джеймс Джесъп бе съществото от плът и кръв, кожа и кости.
— Той казваше, че сме били лоши, но аз никога не съм бил лош. Винаги изпълнявах онова, което ми кажеха, винаги и точно до края.
Пусна ръката ми и студът сякаш се отдръпна. Тръгна назад, влезе сред дърветата, внимаваше да не закачи голите си колене в трънливите храсти. Не исках да си отива.
Исках да говорим.
Да го прилаская.
Най-вече да разбера.
Високо го повиках по име. Той спря и се обърна.
— Виждал ли си Господарката на Лятото, Джеймс? — попитах аз и почувствах, че по бузата ми се търколи сълза, усетих солта в устата си.
Момчето кимна.
— Тя ме чака. Ще ме заведе при другите.
— Къде е тя, Джеймс?
Той вдигна ръка и посочи гората, сетне се обърна и продължи напред, навлезе в мрака и бавно изчезна там. Сякаш клоните го обгърнаха и повече не го видях.
Глава деветнайсета
Потеглих към Уотървил — там трябваше да се видим с Ейнджъл и Луис, а ръката ми бе още като изтръпнала от допира с едно изгубено дете. Атмосферата при Сейнт Фройд ми бе подействала зле и потискащо. В ушите ми още звучеше дрезгавият лай на онези мелези като някакъв неземен хор оплаквани на езерните мъртъвци. Не можех да прогоня от съзнанието си и картината на разкрития гроб, купчинките пръст, плющящия брезент, водата и старите кафяви кости. Но най-силно в паметта ми се бе запечатала последната сцена — гърбът на потъващия в гората Джеймс Джесъп — дълбоко, дълбоко в незнайните й усои, където го чака една невидима жена в лятна рокля, за да го отведе… при другите.
Изведнъж почувствах дълбока благодарност за това, че има някой, който да го чака в мрака, за да не бъде в пътуването си сам.
Дали и мен някога ще ме чака някой?
В Уотървил паркирах пред една от сградите на пазарния център и зачаках. Мина цял час преди да се появи черният лексъс, който сви по главната улица и спря някъде в края. Видях Ейнджъл да излиза и спокойно да върви към пресечката на „Мейн“ и „Темпъл“, сетне да свива към задния двор на сградата на Братството. Там се огледа, увери се, че е чисто и продължи. Заключих мустанга, пресрещнах Луис и тръгнахме по „Темпъл“ по следите на Ейнджъл. Той ни чакаше в сенките. Подаде и на двама ни по чифт ръкавици, на себе си вече си бе сложил. Дори бе успял и вратата да отвори.