— Май и Уотървил ще влезе в списъка на местата, където няма да се пенсионирам — отбеляза той дълбокомислено и влезе пръв. — Заедно с Богота и Бангладеш.
— Ще предам тъжните новини на Пенсионното — засмях се аз. — Там ще бъдат неутешими. Къде тогава ще се пенсионираш?
— Може би няма да доживея до пенсия.
— Хайде стига си плакал, човече — обади се Луис. — Давай да вършим работа.
Тръгнахме нагоре по облечените с тънка настилка стълби, докато стигнахме пред дървена врата с малка табела — „Братството“. Отдясно на рамката имаше звънец — в случай, че някой си помисли да влиза тук като в Аврамов дом без знанието на г-ца Торанс в ролята на гладния ротвайлер. Извадих електрическото фенерче, на стъклото му бях налепил скоч лента, оставяйки процеп колкото десет цента. Осветих бравата, Ейнджъл посегна с неговия инструментариум и отвори за не повече от пет секунди. Ега ти ключалката. Светлините от улицата бяха достатъчни, за да видим къде сме — приемна с три пластмасови стола, дървено бюро с телефон на него и преса с попивателна, в единия ъгъл шкаф за документация, по стените — картини със съмнителен вкус, но пък съдържателни откъм вдъхновение: залези, гълъбчета и дечица.
Ейнджъл си поигра с ключалката на шкафа и след малко отвори и нея. В горното чекмедже имаше купчина брошурки с трактати с религиозно и друго съдържание — публикации на самото Братство и други институции, които то видимо одобрява. Заглавията? „Християнското семейство“, „Други раси, други правила“, „Хорските врагове“, „Еврейството: истината за богоизбраната раса“, „Абортите: убийство на бъдещето“, „Татко вече не ме обича: разводите и американското семейство“ и прочие и прочие.
— Яяя, само глей тук — обади се Ейнджъл и ни подаде една от тях.
На нея с големи букви пишеше: „Природни закони, неестествено поведение: хомосексуализмът отравя Америка“.
— Може би са ти подушили афтършейва, Ейнджъл — избудалках го аз. — Я виж в другите чекмеджета.
— Все същото — рече той, но все пак ги прерови набързо.
Сетне отвори вратата към вътрешния офис. Той бе по-елегантно обзаведен. Бюрото бе малко по-скъпо, зад него се кипреше стол, тапициран с имитация на кожа, встрани още две канапета в същия материал, помежду им — масичка за кафе. По стените висяха множество фотографии на Картър Парагон, сниман на различни мероприятия, все заобиколен от хора, които го гледат с предани овнешки очи. Тук слънцето не бе скъпило лъчите си: повечето снимки бяха избелели и пожълтели по краищата, навсякъде личеше стара прах, дори си и миришеше на нея. В ъгъла под красиво разпятие стоеше още един канцеларски шкаф, само че далеч по-здрав и стабилен от онзи в приемната. Този път Ейнджъл го отвори чак на втория опит и веднага сбърчи вежди в изненада.
— Какво става? — попитах го, също изненадан.
— Виж сам — рече той.
Пристъпих, светнах с фенерчето. Бе съвсем празен, чекмеджетата потънали в прах. Само в най-долното имаше нещо: бутилка уиски и две чаши. Затворих го, нарочно отново отворих по-горното: същият резултат — прах, прах и само прах, в дебел пласт.
— Това или е специална свещена прах — подхвърли Ейнджъл, — или тук няма нищо и никога не е имало.
— Даааа — рекох замислено. — Чиста работа — параван.
Както ми бе казала и Ейми — уотървилската им организация бе само маска — да заблуждава баламите. Другото Братство — онова с истинската сила — бе някъде на друго място.
— Но пък поне трябва да има някаква документация — замислих се аз.
— Сигурно онзи тип Парагон си я пази у дома — подсказа ми Ейнджъл.
Изгледах го замислено и попитах:
— Имаш ли си по-добра работа?
— По-добра от например да вляза някъде с взлом ли? — попита ме на свой ред той. — Честно да ти кажа, нямам. И още нещо — тази брава е била отваряна преди мен, и то насилствено — има следи. Не са големи, но все пак не е пипано чисто, казвам ти — аматьорско изпълнение.
Заключихме всичко както си беше и се изнесохме. На външната врата Ейнджъл се наведе над бравата и внимателно я освети.
— И тази е отваряна преди мен — отвън. Има пресни драскотини около ключалката, но не са мои, гарантирам — рече той. — Първия път не ги забелязах, защото не внимавах.
Какво да му кажа? Ясно бе, че не сме единствените, които се интересуват от документацията на Картър Парагон, пък вече знаех със сигурност, че не сме и единствените, тръгнали по следите на г-н Пъд. И Лестър Баргъс бе научил същото — в последните си мигове.