По-късно минахме бавно покрай къщата на Картър Парагон. Беше съвсем тихо, нищо особено не се виждаше. Оставихме колата доста по-надалеч, закътана извън пътя, под сянката на група борове. Обходихме оградата по цялата й периферия, заобиколихме отзад, докато стигнахме до здраво залостена врата с всичките необходими такъми. Камери не се виждаха, но на бетонния стълб до портата имаше домофонно устройство. Същото бе монтирано и на предната врата. Прекачихме се през оградата. Първо Ейнджъл и аз, сетне Луис. Той се позабави, това донякъде ни изнерви. След малко се прехвърли като гимнастик и тупна на земята до нас. Огледа белите петна по черните си джинси и сви устни, но не каза нищо.
Огледахме, обиколихме, държахме се в сенките на околните дървета. Светлина имаше само в един прозорец — с пердета, на горния етаж, в източното изложение. Пред къщата бе паркирана същата синя таратайка, която бях видял и миналия път. Само че сега предният капак бе съвсем студен: тази вечер колата не бе палена. Красивия експлорър го нямаше. Пердетата бяха дръпнати внимателно, от край до край: не бе възможно да се надникне отвън.
— Какво предлагаш? — попита ме Ейнджъл.
— Дай да позвъним на вратата — отвърнах му аз.
— Мислех, че ми предложи да го взломираме — оплака се Ейнджъл, — а не да му бъзикаме електроинсталацията.
Аз обаче позвъних. Ейнджъл се дръпна назад и замръзна. Никой не отвори, не се обади. Изчаках повече от десетина секунди, пак натиснах звънеца. Спогледахме се, Ейнджъл се отправи към задната част на къщата. След минута и нещо се върна.
— Мисля, че трябва и вие да погледнете — рече той.
Тръгнахме след него обратно — натам, откъдето се бе върнал. Задната врата бе отворена. Влязохме в малка, евтино обзаведена кухничка. На пода бяха разпръснати стъкла — някой бе разбил едно от малките прозорчета на самата врата, за да се добере до вътрешното резе.
— Да разбирам ли, че почеркът не е твоят? — попитах Ейнджъл.
— Обидно е дори да питаш — нацупи се той.
Но Луис вече вадеше пистолета и аз последвах примера му. Огледах първите две стаи, през които минахме, но те си бяха направо празни — никакви мебели, никакви картини по стените, никакви килими по подовете. В едната обаче имаше телевизор и видеокасетофон, а пред тях двойка стари кресла и паянтова масичка за кафе. Къщата сякаш бе празна. Единствено в предната стая намерихме нещо по-интересно: стотици и стотици книги и памфлети, видимо наскоро напъхани в готови за изнасяне кашони. Намерихме нелегални ръководства за терористични действия: как да се импровизира оръжие, инструкции за собственоръчно приготвени боеприпаси, детонатори и подходящи броячи, множество каталози на военни доставчици, доста литература за тайно проследяване. И прочие и прочие. В кашона точно до вратата имаше купчина наскоро фотокопирани, грубо подвързани томчета с надпис: „Божията армия“.
Това име се бе разчуло за пръв път през 1982 г. когато лекарят Ектор Зевалос, специалист по аборти, и съпругата му бяха отвлечени в Илинойс. Похитителите се бяха представили с точно същото прозвище: „Божията армия“. Така поне съобщи ФБР, което бе поело случая. Оттогава насам полицията редовно намираше визитки със същото име на десетки взривени или нападнати клиники, а пък анонимно публикуваното ръководство, което сега държах в ръка, видимо принадлежеше към най-гадния тип религиозен екстремизъм. Образно казано, нещо като „Готварска книга на анархиста“ или „Наръчник на религиозния фанатик“ — разбирай ненормалник. Как да взривим туй или онуй, ако е възможно и хора. За още по-голямата и нататъшна прослава на Всемогъщия Бог.
Луис обаче се загледа в нещо друго: също фотокопиран документ — само че списък. На него бяха посочени адреси на клиники за аборти, на заведения за лечение на СПИН, на лекари, които работят във въпросните, регистрационни номера на автомобилите на активисти на гражданските права, феминисти и прочие.
— Гледайте тук — мрачно посочи той с пръст. — Ето и името на Гордън Ийстман. Той е защитник на правата на гейовете. От Уисконсин.
— Това не ти е работа — поклати глава Ейнджъл. — Някои от тези хора продаваха вибратори в Алабама.
Премълчах, захвърлих брошурката, която държах, обратно в кашона.
— Тези хора са все едни и същи: продават хаос, проповядват насилие и смърт на всеки, който мрази някого и има пощенска кутия.
— Ама ние забравихме… — изведнъж ахна Ейнджъл.
Спогледахме се, вдигнахме очи към тавана и едновременно хукнахме нагоре по стълбището. Стаята, където светеше, бе крайната в коридора на втория етаж — откъм предната страна на къщата. Когато минахме покрай първата от поредицата врати, Луис рязко отвори с насочено навътре оръжие. Нямаше никой, само старо желязно легло и полуотворен куфар. В него зърнах мъжки дрехи. В съседните стаи нямаше абсолютно нищо.